Gift

Глава Първа

-Мамо!
-Амалия, това е новият ни дом.
-Хубав е!
Бях на осем. Сега не съм. Пресичах улицата, когато кола ме блъсна. И всичко започва тук...
                     След 13 години
Бип-бип-бип. Звукът ме кара да се събудя. Дразни ме. Не може ли някой да го спре? Отварям очи. Намирам се в стая с бели стени. Лежа на бяло легло. Кой ми е сложил тази маска? Бавно я махам. Машината започва да пищи. Идват няколко души-двама мъже и четири жени. Те спират на място. Какво ми има?
-Мамо? Какво стана? Къде съм?
Мама припада. Сам я вдига и я слага на диванчето. Какво става тук? Другия мъж се доближава и казва:
-Миличка, помниш ли какво стана?
-Тъкмо се местихме. Минавах улицата и...това е. Къде съм? Какво стана?
-В болница си-казва Сам.-Беше блъсната от кола, защото не внимаваше и беше в кома 13 години.
-Господине!-Ахва докторът.
13 години?
-Как така? Това значи ли...на колко съм?
-На 21. Достатъчно голяма за да се грижиш за себе си-казва Сам.
-Майната ти, задник. Искам да говоря с мама.
-Не смей да ми говориш така!
-Ще говоря каквото искам. Сега се махай.
Сам отваря уста и я затваря. Излиза бесен. А така! Идиот!
Мама се събужда. Вече ми махнаха кабелите.
-Мамо?
-Лия? О, миличка!
Тя ме прегръща, разплакана.
-Наистина ли бях в кома?
-Кой ти го каза?
-Сам.
-Да...беше в кома 13 години. Най-дългата кома в историята. В момента най-вероятно има папараци отвън. Сега ще се приберем. Само да те прегледат.
Аз кимвам и се изправям. Излизам с доктора и една сестра.
-Удивително...
-...събуди се...
-...не очаквахме.
Не спират да си мърморят.
-Ще спрете ли да говорите?
-Госпожице...ние не сме казали нищо.
-Какво? Но аз...
Млъквам, осъзнавайки, че не биваше да говоря. Влизаме в стая с различни неща. О, не! Има игли. Преглеждат ме. След това ни пускат да се приберем. Влизаме в къщата, пред която ме блъснаха. Пред нея вече стоят много хора. Папараци, както ги нарече мама. Мама ме води до една стая, цялата в бяло.
-Това щеше да е твоята стая, Амалия. Можеш да я декорираш както искаш. Ще кажа на Аманда-икономката да ти купи дрехи. В какъв цвят искаш да са?
Аз се замислям.
-В черно или червено...или нещо кожено. Нищо друго.
-Д-добре.
Мама ме оставя сама. Сядам на леглото. Какво стана в болницата? Убедена съм, че чух онези хора да говорят. Не може да ми се е сторило. Но все пак...
Една жена влиза с куп чанти след около час. Тя ми се усмихва. Изглежда на около 50.
-Здравей. Аз съм Аманда. Донесох ти дрехите. Ще ти станат.
-Благодаря.
Тя излиза и аз обличам червен потник, черен кожен панталон и обувам черни кецове. Слагам едно кожено яке и излизам от стаята си. Там ме чакат мама и Сам. Когато той ме вижда се намръщва.
-Какво си облякла, по дяволите?!