Gift

Глава Втора

-Наричат се дрехи. Има ли нещо за пиене?
-Ще ти налея сок-казва мама.
-Не, не искам сок. Не съм бебе. Няма ли бърбън, уиски или нещо такова?
-О! Да...разбира се.
Мама взема една бутилка уиски и ми налива. Изпивам го на екс.
-Това е нещо.
-Не можеш да пиеш!
-Мога. На 21 съм.
На вратата се звъни.
-Аз ще отворя.
Отивам и отварям вратата. Пред мен стои мъж на не повече от 24 със сини очи и рошава черна коса.
-Как мога да ви помогна?
-Вие ли сте Амалия Колт?
-Да, аз съм. Кой сте вие?
-Казвам се Крисчън Бейн. Познавахме се.
-Съжалявам, но бях в кома доста дълго време и...не помня много.
-Няма проблем. Ще си вървя тогава.
Знам как да ти помогна, Амалия.
Мъжът се обръща и си тръгва. От къде ми е толкова познат? Как чух мислите му? Затварям вратата и отивам в кухнята. Започвам да готвя пиле с ориз. Мама влиза и ме вижда.
-Амалия! Какво правиш?
-Готвя пиле с ориз.
-Но ти не можеш да готвиш!
-Напротив, мога. Ще видиш.
Някак си се чувствам отчуждена от майка си. Тя е различен човек. Сам я е променил.
Слагам пилето с ориз в чиниите и сервирам. Доста съм бърза с ръцете. Сядаме да вечеряме.
-Амалия, това е страхотно! Кога си се научила да готвиш?
-Явно съм се научила...някъде.
-Просто пиле с ориз. Не е нищо особено. И 10 годишно може да го сготви.
-Да, но Амалия беше на 8, когато я блъснаха. Не на 10, Сам.
-Все едно.
Аз хапвам набързо и се качвам в стаята си. Какъв идиот. Обличам си една черна нощница и лягам.
Събуждам се. Мама чука на вратата.
-Амалия! Ставай!
Какво мързеливо момиче!
Да не би току що да чух мислите ѝ? Много мило, мамо!
Ставам и обличам една тениска, дънки и слизам долу. Закусвам мълчаливо.
Кога ще се премести?-Сам.
Можеше да направи закуска-Елън(мама).
Глупаво момиче! Не може да се грижи за себе си сама, а е на 21!-Сам.
А, не! Какво става? Ядосвам се на думите им.
-Току що излязох от кома, Сам. Не знам кога ще се преместя. Мамо, не мога винаги да готвя аз. Сам, повтарям-ТОКУ ЩО ИЗЛЯЗОХ ОТ КОМА!
Ставам ядосано от масата и излизам в двора. Искат да се махна? Добре. Изваждам някакво листче от джоба на дънките си. Визитка. На Крисчън Бейн. Как е попаднала тук? Набирам номера.
-Ало?
-Крисчън? Аз съм Амалия. Дойде у нас вчера.
-Амалия! Радвам се, че си запазила визитката ми.
-Спомена, че можеш да ми помогнеш.
-Не, не съм.
-Но го помисли.
Мълчание.
-Много добре, Амалия. Да се видим след час в кафенето до парка.
-Ще бъда там.
Затварям.
С кого говори? Не вярвам да си е намерила гадже толкова бързо.
Обръщам се и виждам мама.
-С един стар приятел. Предложи да се видим. Излизам. Чао.
Тя зяпва. Аз се усмихвам и излизам от къщата. Има много папараци.
Как са я поддържали толкова години?
Какво е чувството да се завърнеш от 13-годишна кома?
Как се чувстваш?
Мамка му! Какво да я питам? Всички други са си подготвили въпросите!
Насочвам се към човекът, помислил си последното нещо. Той е на около 22, ровещ в бележника си.
-Здравей. Аз съм Амалия.
-Аз...аз съм Бил.
-Приятно ми е, Бил. Виж, имам един свободен час и ще отговоря на всички твои въпроси. Каквито ѝ да са те.
Сериозно ли?
-Напълно. Хайде, идваш ли?
Двамата тръгваме към парка.
-Така...Какво беше да сте в кома, госпожице Колт?
-Доста странно. Не помня много. Като сън е.
Като сън?
-Да, като сън. Сънуваш. И може да не се събудиш.
Била е на 8. Как говори като зрял човек?
-Лесно. Имам всички знания на нормалния на моите години човек. Това е.
След половин час приключваме интервюто.
-Благодаря ви, госпожице.
-Моля.
Бил си тръгва. Аз се отправям към кафенето, в което трябва да се срещна с Крисчън Бейн...