Guilty without Fault (bxb)

14

Учебният ден свърши. Дàниел постоянно кихаше или кашляше в училище.

Аз му казах да си тръгва, но той не разбира от дума. Сега сам да се оправя.

-Нат, приятелю, забави крачка! - провикна се зад мен.

Въздъхнах и се обърнах към него като скръстих ръце.

-Оправяй се сам! Не искам да ме заразиш. - казах му, когато вече беше на няколко крачки от мен.

-Няма да се разболееш, ти си направен от камък. - усмихна се и се подпря на рамото ми.

-Махни си ръката. - погледнах го сурово.

-Ще помогнеш на една болна душа като мен, нали? - погледна ме в очите.

-Не и ако тази болна душа може да ме зарази.

-Моля те Нати~ Ще направя каквото поискаш само ми помогни да стигна до вкъщи! - махна ръката си от мен, само за да хване двете си ръце в знак на молба.

-Добре, но ще ти напомня за услугата. - той кимна и отново се подпря на рамото ми.

-Не живея много далеч от вас, така че няма да отнеме много време.

~20 минути по-късно~

-Къде, по дяволите, е шибаната ти къща?! - попитах ядосано.

От шибани 10 минути обикаляме улиците! Идиота до мен явно е забравил къде живее. Боже, помогни ми!

-Тук някъде е, не може да е избягала... Нали? - попита той като започна да се оглежда.

-Ако не се сетиш до 2 минути те оставям и си тръгвам! - изръмжах тихо.

-Успокой се де... Ето! Тази! - посочи ми една бяла двуетажна къща. Доста добре изглеждаше отвън.

Пресякохме улицата и му помогнах да отключи.

-Имаш късмет, че я откри. - измърморих и пооправих дрехите си.

Първоначално се беше подпрял на рамото ми, но после буквално увисна на врата ми. Кой би издържал с него?!

-Ама ти наистина ли щеше да ме оставиш? - попита той леко шокиран.

-Естествено! Кой идиот няма да си спомни къде живее? - попитах съркастично.

-Е, преместихме се тук едва преди няколко дни, забравил съм. - оправда се и сабу обувките си. - Няма ли да влезеш? - погледна ме, като направи път да мина.

-Ще пропусна. - обърнах се да си тръгвам, но той ме спря.

-Поне ми дай телефонния си номер. Приятели сме, а дори не си знаем номерата. - той извади своя и се усмихна.

Въздъхнах и се върнах при него.

~10 минути по-късно~

-Чакай, какви бяха последните числа? - попита той.

-9497 - повторих сигурно за 6-ти път.

-Аха, добре... Чакай! Я го кажи пак, да проверя. - Въздъхнах и отново започнах да казвам проклетите числа.

-088 *** 9497 - той кимна и се усмихна.

-Да, записах го. Сега... Как да те кръстя? Нати или Нат? А може и.... - това преля чашата.

-Прави каквото искаш! - извиках, обърнах се и си тръгнах с бърза крачка.

-Ама още не се записал моя номер! - провикна се след мен, но тотална го игнорирах.

Прибрах се вкъщи и моментално се качих в стаята си без да обръщам внимание на брат си.

Затворих вратата и се хвърлих на леглото, като махнах очилата си. Направих грешката да спя с очилата веднъж, не искам и втори път.

Лежах си спокойно няколко минутки, но досадният телефон развали тишината.

Взех го без да поглеждам кой звъни и приех обаждането.

-Какво?! - изкрещях ядосано в слушалката.

-Хей, Нати, как си? - е, не! Тъкмо се отървах от тази торба с вируси.

-Какво искаш сега? - разтрих слепоочията си и зачаках отговор.

-Това е номерът ми. Запиши си го! - и веднага след това затвори.

Сериозно ли? Само заради това ли ми звънна?

-Ъгх, проклет досадник... - измърморих и се зачудих как да го наименувам.

"Досадника" или "Тъпака"? Кое ще му отива повече? И все пак избръх първото.

-Нат, слез да поговорим! - провикна се брат ми от долния етаж.

Слязох, а той ме чакаше в хола, седнал на дивана.

-Кажи? - седнах срещу него.

-Другата седмица имаш час при психолог! - каза той усмихнато.

Е, не! Само тови ми липсваше!

__________________________

Как си? М?

Дøвũждąнë~