HIDDEN | 『YOONKOOK』

∅7∅ | 21.10 неделя

Джонгкук гледаше към телефона, който бе захвърлил в края на дивана. Наблюдаваше как екрана светва през няколко секунди с името "Юнги". Момчето преглътна тежко и усети тръпки да преминават през цялото му тяло.

-Е, Кук... - започна жената, седяща на канапето пред него и Куки погледна бързо към нея. - Как си? Не сме се виждали отдавна.

-Да, някак нямах... енергията за психолог. - кимна смутено той.

-Няма нищо. Бях предположила, че си сметнал, че се чувстваш достатъчно добре, за да не идваш и това ме зарадва.

Джонгкук се усмихна или поне опита. Устните му наподобяваха права черта, а целият диван вибрираше от известията му. Жената го гледаше усмихната.

-Някой те търси.

-Знам, да...

-Няма ли да отговориш?

-Аз... - Кук бе започнал изречението смело, но веднага щом започна да говори усети буца да засяда в гърлото си. Очите му се насълзиха.

-Защо не ми разкажеш първо за това, хм? - психоложката се настани по-удобно в креслото си.

-По-зле не съм се чувствал. - Джонгкук се пречупи. Едва сдържаше сълзите си. - А не би трябвало... Преди месец само мечтаех да ми се случи това, което ми се случва... А сега... Сега всичко е толкова объркано... - Кук захлипа и избърса с ръкав бузите, по които се търкаляха една след друга сълзите му.

-Слушам те. - напомни му тя щом паузата, която Куки направи й се стори прекалено дълга.

Той хвърли поглед към телефона, който още продължаваше да бълва известия от Юнги и преглътна тежко. Разказа всичко, което се беше случило между него и Юнги, от момента преди точно един месец, когато му писа за пръв път, до всички интриги между него и приятелите на Юнги. През цялото време плака и се успокояваше само когато разказваше за моментите, в които са били заедно. Припомняше си какво е да стои близо до Юнги, да го целуне или прегърне. Това само го разстройваше повече, щом се върнеше в реалността.

-Аз съм развалина... - изпелтечи момчето. - Забърках огромна каша, не знам какво да правя сега... - подшмръкна. - Чувствам се, сякаш изпускам шанса си, колкото повече чакам, а помисля ли си дори за момента, в който ще трябва да му се покажа - рухвам. Проблема с храната става все по-сериозен и се чувствам като абсолютен боклук всеки път, когато се храня, опитвам се да отричам, но търся там утеха, окуражение... Не ги намирам. - той бе вперил очи в краката си. Не смееше да вдигне поглед.

-Кажи го. - подкани го със спокоен тон жената.

-Какво? - Джонгкук я погледна и избърса с ръкав сълзите си.

-Това, което се опитваш да се убедиш, че не трябва да казваш. Кажи го, защото щом го мислиш, значи е важно.

Куки се зачуди за момент и я погледна в очите, сякаш това щеше да му вдъхне сили.

-В момента, в който застана до него като себе си, без маската, той ще загуби интерес. Не съм достатъчен, за да задържа до себе си човек като него. И се надявах да се променя, да стана по-... По-различен докато дойде време да му се покажа, но... Ето на, аз съм си същия. И той очаква да види някой, който да го накара да си каже "о, уау" след като свали маската. А какво ще стане като види мен?

-Ще те помоля да направиш нещо, Джонгкук, сега. - жената остави тефтера си в креслото до нея и се приведе към момчето отсреща.

-Какво? - Кук вдигна рамене, сякаш бе убеден, че каквото и да му каже да направи, ще е все едно.

-Вземи телефона си и му се обади. Обади му се сега.

Кук я гледа втренчено наистина дълго време докато тя му се усмихваше куражлийски.

-Не мога да го направя. Не съм му отговарял от седмица и малко, дори на училище не съм ходил, няма начин.

-Ако не си готов да се изправиш срещу страховете си, Джонгкук, никога няма да ги победиш.

Момчето въздъхна и погледна към телефона си. Разтрепери се при мисълта, че Юнги щеше да чуе гласа му. Помисли си как ще реагира като чуе колко глупава е причината, заради която го е оставил притеснен толкова време и коремът му се сви на топка.

-Не мисля, че разбираш. - Кук погледна жената в очите. - Едно е да събера воля, за да не използвам храната за отдушник. Съвсем различно е да се изправя пред единствения човек, когото съм обичал и да го гледам как бавно ми обръща гръб. Това е страх, срещу който не мога да се изправя.