HIDDEN | 『YOONKOOK』

∅79 | 29.10 понеделник

Цялото тяло на Юнги трепереше, дори в таксито бе ужасно студено. Чувстваше се ужасно физически, от напрежението сърцето му щеше да се пръсне, а той бе сигурен, че това бе точният начин, по който някой се чувстваше моменти преди да го сполети сърдечна атака.

Премисляше всичко отново и отново. През цялото време бе под носа му. Винаги си бе мислил, че в момента, в който разбереше кой се крие зад маската на човека, който го беше накарал да изпитва най-силните чувства, които беше изпитвал към някого, щеше да се чувства по подобен начин. Че щеше да се чуди как не се бе досетил по-рано. Но това бе възможно най-жестокият развой за него. Толкова пъти бе подозирал Джонгкук. От момента, в който влезе в стаята първия ден и видя само него вътре, при оставения на чина му сандвич. Онзи път, когато бе надникнал в рисунките му, щом Кук бе проявил необичайна загриженост към него. Подозираше го през цялото време, а нещата винаги се случваха така, че да му докажат, че грешеше. Дори бе изпратил най-добрия си приятел да му се признае в любов и да го целуне.

Юнги потрепна. За пръв път, откакто знаеше кой се криеше зад непознатия номер, си спомни за това. Момчето зари лице в ръката си и нададе тих стон. Толкова бе усложнил нещата и за двама им...

Всичко беше толкова просто, а го бе направил толкова сложно. Самообвиненията го изяждаха отвътре. Не можеше да се съвземе, всичко още му се струваше толкова нереално.

За пръв път се запита - какво правеше? Отиваше в дома му неканен, без да го е предупредил дори, че идва, камо ли, че знаеше кой бе той. Не бе обмислил особено добре ситуацията - какво щеше да стори щом стигнеше?

Но отказваше да мисли за това. Чашата му бе преляла и някак трябваше да изчисти поразията, която бе сътворил. В момента това беше единственият начин.

Телефонът, който стискаше с вледенените си пръсти извибрира и той обърна екрана към себе си, сепнат от неочаквания звук.

15:32
Имате ново съобщение

–Съобщения — Непознат номер

"Никакъв шанс..." - помисли си той, но истината бе, че сърцето му затуптя още по-бързо и целият се изпълни с надежда.