Loving my classmate 🔞

(16) - Притисната между братята Холд

(!) — историята съдържа психични разтройства и токсично поведение.

НЕ РОМАНТИЗИРАЙ!

Лила

Будя се внезапно, обляна в пот и трепереща. В стаята цари мрак. Прозорците са единственият ми източник на някаква бегла светлина, за това спускам стъпала на студения под и прекосявам разстоянието до тях.

Дишай, заповядвам на свитите ми, покосени от неприятни бодлички дробове.

Дишай.

Катастрофата е в миналото. Смъртта... И тя е там. Трябва да е, защото не мога да понеса да я нося всеки ден на шибаните си рамене като товар, който никой друг не вижда.

А може би го виждат. Може би всички знаят защо съм студена и отдръпната, злобна и песимистично настроена.

Прокарвам пръсти през потната си коса и си поемам накъсано дъх. Въздухът в стаята е претъпкан, някак недостатъчен, за това отварям прозореца и свивам устни към светлините на огромния град. Като алигатор е. Чака и дебне да изяде поредният заблуден ентусиаст с красиви, но студени хора, лишени от души.

Души.

Какво е душа? Имам ли такова нещо вече?

Кутията с хапчета за посттравматичният ми синдром стои на шкафчето и събира прах. От четири години имам доставчик за тях, който идва и донася жълтите кутийки от някаква аптека всеки петък в края на месеца, за да мога да лекувам демоните си, или това, което пише в доклада на психиатъра ми.

Не че ме интересува. Справям се чудесно и сама, без да приемам химикали, целящи да направят нещо с мозъка ми. Ако ги изпия ... Страхувам се, че тогава ще видя света по начин, който няма да ми хареса. Всъщност това е лъжа — повече се страхувам, че ще ми хареса прекалено много.

Обаче пръстите ми не спират да треперят. И костите ми скърцат от спомените. Проклетият град се взира в мен и сякаш сочи с пръст, присмива се на отказът ми да забравя. Но аз опитвам да забравя въпреки всичко. Просто не е по начинът, по който ми казаха, а по моя, Лила-начин, който сама избрах да следвам.

Жалка работа. Но пък ми харесва.

— Кайла? — провиквам се в тишината, знаейки, че сестра ми не спи.