Loving my classmate 🔞

(26) - Самопризнания

Лила

В началото беше много самотно. Без да имаш смисъл, логика... Цел. Съществуването, както го наричат, продължаваше без мое съгласие. Дълго време отказвах да приема загубата. Отношенията ми със семейството ми така и не бяха топли, но самият факт, че всяка стая от големият апартамент (онзи, в който живеех преди) беше тиха като лабиринт от подземни катакомби, ме ужасяваше.

Щях ли да бъда добре отново? Да се будя без да стоя в леглото с часове и да чувам собственото си дишане като жужене на пчела в буркан?

Боже, ненавиждах го.
Да се будя, имам предвид. Да трябва да стана и да продължа напред, без да знам какво е това ,,напред" и какво по-лошо ще последва. Случваше се да удрям лицето си докато бузите се подуят и очите ми се просълзят, за да изляза от транса в който се намирам, само за да стигна до магазина на отсрещната улица. И през цялото време да си казвам че всичко е истина, че съм жива и вървя, нуждая се от храна и от движение.

И за какво? За да може в края на деня да се прибера у дома и там да ме чака хаосът от непрани дрехи, изцапани обувки и неизмити съдовете, тракането на стенният часовник чиято батерия умира. Дали беше добра идея да се напия? Да изляза сама по улиците и да изчакам някой луд психопат да пожелае да ми пререже гърлото? Да бях направила нещо, с корто да задуша самотата?

Богове, страхувам се. Мисълта, че съществуването продължава, без аз да го усещам, е нещо, което може да доведе и най-нормалният човек до лудост, стига да продължи. А при мен продължаваше вече четири години.

Предполагам, да си луд е нещо нормално само за друг луд. Никой нормален не би помислил да се удави във ваната си, да се хвърли през перилата на терасата си или да приеме непосилно количество хапчета за да не се събуди повече.

Понякога си мисля, че тази страна на лудостта ми ще спаси всички ни. Защото, бога ми, другата е Ад - не знам какво се случва когато изпадна в това състояние, но знам, че нещата които съм способна да направя през това време са опасни. Ако трябва да бъда честна дори се страхувам, че Ник Холд ще попадне в капана на собствената ми лудост и ще пострада.

Проблемът се решава от кафе. Много кафе. Забранявам си да спя, да изпадна в онова състояние преди да е станало късно. Опасявам се обаче, че другото ми Аз усеща слабостта ми и пропукването, което странното настървено желание на Ник Холд да ме преследва причинява на сърцето ми.

Чувството е токсично. Опияняващо за човек като мен, който страда от тази постоянна лудост и самота. Готова съм като насекомо да се залепя за тази токсичност и да ѝ позволя да прави каквото реши с мен, единствено оповавайки се на мисълта, че някой се интересува как съм. Че знае, че съществувам и не е безразличен към това съществуване.

Господи, моля те, направи така че никога да не повлека друг заедно със себе си.

Дори него.

Нека, ако има нещо човешко в Ник, нещо нормално, той да осъзнае, че близостта му с мен може да го убие и да си тръгне сам.

коментирай/гласувай