12:31. Клиниката определено има онова стерилно болнично усещане, колкото от миризмата на дезинфектант, толкова и от белия си интериор. Специално днес се усеща като глътка свеж въздух. 12:32, рецепционистката е учтива, посочва към кабинета, който търся, и ме поканва да се насоча към чакалнята.
Това, което не се вижда са гаденето и световъртежът, трите чаши кафе, които изпих още преди да дойда, треперещите ми колене и сърцебиенето, от което не мога да се отърся. Дишай, дишай. Не, не така, дишай бавно. Диш- както и да е, явно няма да стане.
С ужас установявам, че пред вратата на кабинета са се стоварили цяла купчина хора, чакащи хора. 12:33, нямам друг избор, освен да попитам кой за колко часа е. Изреждат се един по един и естествено, аз се оказвам последна, аз и часът ми за 12:40, в 12:35. Клетникът до мен е за 11:40, а аз осъзнавам че ще вися тук поне колкото него. В кабинета има човек.
В такива моменти започвам да се ослушвам, държа да съм наясно точно колко се чува през вратата, или по-скоро колко тихо ще трябва да говоря, в моментите, в които знам, че това, което казвам, е стриктно между мен, психиатъра ми, и господ. Двама са компания, трима са тълпа, за това някои неща си остават за мен. Хм, колко важни живото-затсрашаващи неща ли съм премълчавала преж живота си. Като изключим всичко свързано с наркотиците, не много, но за това пък наркотиците са голяма част от всичко последно време. Боже, кога станах толкова предвидима.
На вратата има табло с разпределение на часовете, още един специалист работи в същия кабинет, за секунда решавам, че работят заедно, преди да видя, че се редуват. Кой ли е по-добрият специалист, очевидно няма да разбера. В чакалнята при нас се присъединява жена, която твърди, че иска "само да пита нещо". Издразвам се, но после разбирам, че съпругът й всъщност има час, но не може да дойде, за това тя е тук.
Вратата се отваря и от нея излиза мъж със светла риза, висок поне 1,80, косата му е сивкава. Не успявам да видя лицето му, обърнат е към мен за стотни от секундата, след което заприпква нанякъде, оставяйки вратата зад себе си открехната.
Излизам да изпуша цигара. Излизам, за да мога да дишам на спокойствие, всичко ме изтощава. Зле ми е като съм сама, страх ме е, като съм около хора, кожата ми е тясна. От трън та на глог, каквото и да направя. Дишай.
Винаги се чувствам странно като съм в друг град. Поне първите няколко дни. Варна е хубав град, но няма да се застоявам, дошла съм само за прегледа. Варна е голяма, поне два пъти по-голяма от Русе, така мисля. Сещам се за познатите улици, на които съм израстнала, и се опитвам да си представя как бих възприемала Варна, ако ми беше роден град. Всички тези непознати сгради, някои хора са израстнали с тях, познават ги като дланта на ръката си. За мен са просто сгради. Не знам защо мисля за всичко това.
