Казвам се Андрея, на двадесет години съм и съм влюбена.
12:36. Кабинетът се отваря, от него излиза поредният човек, за когото не ми пука. И въпреки това всяко отваряне на вратата е като наркотик, защото знам, че рано или късно тя ще се отвори и това ще е знак, че е мой ред.
Мой ред е.
Това не е от типа влюбвания, където гледаш към плакат на известна личност и се молиш да разбере, че съществуваш. Става дума за някой, който е тук и сега и държи на теб. И когато ти липсва, ти липсват много неща. Усмивката му, начинът, по който очите му се присвиват, мимиките му, дори самата му стойка. Брадичката му. Но най-вече очите.
- Здравей. - тялото ми гори, но по хубав начин.
- Здравей, влизай. Аз ей сега идвам.
Докато се разминаваме ръката ми леко докосва неговата, около бицепса, не дланта. Без да искам се спирам. Все едно тялото ми претърпява някакъв сетивен шок. Вратата се затваря зад мен. Ами, ако е видял как замръзвам?
Докато се намествам в креслото, това голямо сиво кресло, продължавам да превъртам момента, в който ръцете ни се втриха една в друга. Как ли бих реагирала, ако ме прегърне. За какво ли излезе?
Вратата се отваря.
- Здравей, - закашля се нервно - надявам се, че не съм се забавил, не искам да стоиш и да чакаш.
- Не, няма проблем, наистина - очите ми сияят от щастие, може би трябва да избягвам очен контакт, не искам да види.
- Как си днес, как се чувстваш? Не само откъм симптоми, как си? - звучи леко разсеян. Само ако знаеше.
- Добре съм. Обичам, когато вали, винаги ме успокоява.
- Съжалявам, че няма да можеш да му се насладиш, в офиса няма прозорец. - все едно не бях забелязала.
- Вие как сте, сигурно сте станал бая рано, аз спах до последно. - засмивам се.
- Мм, да, бая рано съм станал, станах в шест и половина. По принцип в толкова ставам за работа, трябва ми време да се изкъпя, да си направя кафе, всякакви такива, - започва леко да ръкомаха, - да закуся. - харесва ми как ми казва неща, които вече знам, или по-скоро, за които се досещам. Бих го слушала цял ден. Дори и да говореше за футбол. Няма начин да гледа футбол, или поне не е от онези, маняците. Иначе не бих го харесвала. Или може би бих.
Днес не ми се говори за биполярното. Или поне не само, вярно, че това е животът ми, но и преди имах проблеми, които все пак искам да споделя. А и понякога просто се нуждаеш от някой, който да слуша.
- Гледах един филм, Eternal sunshine of the spotless mind.
- That's quite the title. За какво се разказва? - леко се подсмихва. Използва момента да влезе в тона ми, като вмъкне нещо на английски.
- Разкава се за двама души, мъж и жена, Клемънтийн и Джоул. Тя е бурна, той е по-свит, и все пак е сладък... - ти също си сладък, помислих си аз.
- Претърпяват раздяла, Клемънтийн е толкова тъжна и ядосана, че отива при агенция за изтриване на спомени и ги моли да изтрият всичко свързано с връзката й с Джоул. Иска да забрави, че изобщо се се познавали. - започвам да се унасям в сюжета, сцените се завъртат в главата ми.
ми.
- Уха, това е бая екстремно! - прави изненадана физиономия, полу нашега. - Де да можеше така и в реалния живот.
На лицето ми има огромна усмивка. Харесва ми да слушам как говори за каквото и да е свързано с връзки.
- Нее, не го казвай. Аз не бих изтрила никого, никога. Е, поне не в такъв контекст, бих изтрила разни гадни хора, но те не са важни.
- Значи, смяташ, че всичко става с причина?
- Да, да, смятам. Поне хубавите неща.
- Това е чудесно. Сещаш ли се за нещо хубаво, което да споделиш?
- Ами, трябва да си помисля... - това звучи странно тъжно, - хмм, нещо хубаво. Ами купих си две нови тениски и една шапка. Едната тениска ми стои грозно, но това не е важно. Всъщност, ти си виждал едната тениска. Една зелена на черепи. - гласът ми е писклив, става така, когато съм в добро настроение.
- Да, виждал съм я. Много е хубава. Аз пък си взех едно ново сако. Няма да го видиш, защото още е сравнително топло за сака, но скоро, като захладнее.
- Какъв цвят е?
- Черно. Имам и едно сиво, него го нося по-рядко.
- Някога замислял ли си се какво става, когато умреш?
- Това не очаквах да го кажеш! Ъм, зависи, някои хора са религиозни, други не.
- Ти религиозен ли си?
- Ами, вярвам, че там горе има нещо. Или там отстрани, или отдолy, или където и да е. Не знам дали е Господ и не знам дали ни пази по някакъв начин, но вярвам, че вселената има, мм, consciousness, of some kind.
- Това е хубаво. Може би и аз вярвам, че има нещо. По принцип казвам, че не вярвам в нищо, но е и от части, защото не искам да си призная, че имам надежда.
- Надеждата е нещо добро, ние сме за никъде без надежда. Виж, аз, ако нямах надежда, какъв доктор щях да бъда. Щях да казвам на всички, че са болни и да се гръмват! Какъв доктор щях да съм тогава? Винаги има надежда. Както казват, докато има живот, има и надежда.
- Но и надеждата умира последна. Понякога човек си умира с нея. Дано с мен да не е така.
- Погледни ме, - леко се навежда към мен, - за теб има повече от надежда. Надеждата нас не ни интересува. Ти ще се оправиш, нещата ще се оправят. Просто е въпрос на време.
- Готова съм да говорим и за другите неща, симптомите. Но днес не ми се говори за биполярното.
- Разбира се, - леко се закашля, - за какво искаш да говорим? Ако имаш нещо наум, винаги може да се ориентираме в движение.
- Имам нещо наум, не знам дали съм го споменавала, но страдам от социална фобия.
- Социална фобия, добре. Значи, ти си на тръни, когато си около хора, страх те е, че те съдят, че те гледат през цялото време, че си мислят лоши неща, така ли?
- Да, точно така, не бих могла да го опиша по-добре.
- Има ли нещо по-конкретно, от което искаш да започнем? Ако не, мога да ти предложа някои техники за справяне, всъщност, това е нещо, което ще направя и в двата случая. - очите му са изпълнени с топлина, те са топящ се шоколад. А аз се топя в тях.
- Понякога вървя по улицата и тялото ми е стегнато. Навсякъде има хора, чувствам се като ходеща мишена, за това тялото ми се стяга. Което ме кара да вървя странно. Което ме кара още повече да се притеснявам, че вървя странно. След което започвам леко да губя баланс, трудно ми е да вървя в права линия. На моменти излизам от тялото си, все вдно гледам всичко от високо.
- Така, последното, което описа е дисоциация, Например, чувстваш, че си отделена от тялото си, или от света, или ти се струва, че всичко около теб е нереално. Но нека да обърнем повече внимание на това, което описваш откъм социална фобия. Това, което ме интересува е какви мисли стоят зад чувствата, които описваш? Когато си навън и трябва да вървиш сама, и около теб има хора, какво си мислиш? Знам, че понякога е трудно да посочиш точно какви мисли стоят зад чувствата ти, когато една мисъл се повтаря отново и отново, и отново, тя често става полу-автоматична. Понякога дори не осъзнаваш, че зад чувството стои нещо, нито пък какво. - гласът му е тих и нежен, и сладък.
- Повтарям си "Изглеждай нормално". Предполагам, това значи, че мисля, че ако не изглеждам нормално, ще стане нещо лошо. Чувствам се все едно всички ще са отвратени от мен и ще ми се присмиват, че ще ме обсъждат, че ще ме обиждат.
- А това значи, че те е страх да не те обсъждат, да не те обиждат.
- Да. Страх ме е, че ще стане нещо много лошо.
- И какво мислиш, че ще стане, ако те обиждат?
- Страх ме е. Все едно ще дойде края на света, все едно ще умра. Страх ме е, че ще стане нещо много лошо.
- Значи не си сигурна точно какво ще стане, но знаеш, че е нещо много лошо?
- Да. Защо се чувствам така? Защо се чувствам все едно ще дойде края на света, ако някой ме обижда? - изглеждам уплашена, очите ми са изпъкнали, веждите ми са повдигнати, устата ми е леко притворена.
- Виж, знам, че отговорът ми няма да е особено задоволителен, но има един или няколко фактора, които играят роля в случая. Първият са наследствени черти. Все още не е ясно, до колко генетиката играе роля, наистина, възможно е и да е заучено поведение. Може би и двете.
Вторият фактор е мозъчна структура. Проблемът ти може да идва от самия ти мозък и в такъв случай е препоръчителна намесата на хапчета, но не мисля, че твоят случай налага това, откъм северитет, нямаш нужда от хапчета. А и мисля, че си на достатъчно, някои от които служат и за третиране на тревожност. Третия фактор е среда, както казах, социалната фобия *може* да е заучено поведение. Възможно е и да има асоциация между това заболяване и начинът, по който твой родител е моделирал тревожно поведение в социални ситуации. Или пък родител, който е бил свръхпротективен или контролиращ. Както виждаш, за съжаление, има много фактори.
- След като има толкова фактори, - в изражението ми се чете притеснение, - има ли какво да направим? Има ли нещо, с което можем да помогнем.
- Не се безпокой, всичко ще бъде наред. Ще се оправиш и от социалната фобия, и от всичките глупости. - за секунда поглежда надолу, като че ли от притеснение.
- Обещавам ти, нали ми вярваш? - навежда се към мен и излизам от тялото си. По хубав начин.
- Да. Всичко ще бъде наред. Аз просто съм толкова уморена. От всичко. Става ли малко да си починем?
- Да, разбира се, може малко да постоим. Аз ще видя какъв ми е графика, а ти си почини.
- Какъв е най-лошият случай, който си имал? - говоря тихо.
- Ох, ами, ще ми се да беше само един. Много са. Аз работя с много болни хора, нищо общо с теб. Хм, случаите на кататония са запомнящи се. Това е синдром с много кардинални елементи. Мутизмът е вербална неотзивчивост, но може да възникне и еколалия - пациентът повтаря звуците и думите на околните. Или пък повторение на физически жестове, не знам, това е много остро състояние. Негативизъм е, когато се съпротивляваш с каквито и да е опити да бъдеш преместен. Или оказваш съпротивление срещу команди. Казано на по-прост език, хората, които страдат от кататония са хора-статуи. Те не мърдат, някои почти не мигат, не говорят. В други случаи започват да те имитират, повтарят един и същи думи, упражняват репетитивни движения, които нямат смисъл, като махане с ръце. Приличат повече на животни, отколкото на хора, все едно някой е отнел човешкото в тях.
- Това е harrowing, чисто и просто. Уха. Не мога да си представя какво им е на тези хора, това вече е ад, ако съществува такъв. - очите ми натежават. Що за страдание.
- Готова ли си да се върнем към това, което ми разказваше за социалната фобия?
- Да, готова съм.
- Това, което трябва да направим, е да опредним представата ти за външния свят. В момента имаш един гадни, негативни, ужасни мисли, които просто не са истина. Трябва да сменим тези мисли с нещо по-реалистично, не мислиш ли? - изкарва закачлива усмивка.
- Да, хаха. И аз така мисли. Просто, просто не знам откъде да започна, не знам на кои мисли да вярвам, не знам кои трябва да заменим с нещо друго.
- Точно за това аз съм тук. Ще работим заедно и ще ти помогна да идентифицираш кои от мислите ти не са истина и ще ги заменим с нещо по-така. Едното от нещата, които си повтаряш е "Изглеждай нормално", нали?
- Да, това е нещо, което често си повтарям - в много контексти.
- Според теб, какво биха си помислили хората, ако не изглеждаш нормално? Ако вървиш странно, ако кажеш нещо не на място, ако изглеждаш притеснена или разсеяна? - казва всяка следваща дума по-бързо от предишната
- Биха си помислили, че съм чудовищна, че съм странна и съм прекалено ужасна, за да заслужавам разбиране. Така е, ако някой е прекалено странен, хората спират да се постават на негово място, защото става прекалено трудно. - очите ми се уморени.
- В какъв смисъл прекалено трудно? - за първи път се случва да ме пита какво имам предвид.
- Ами, лесно е да се поставяш на мястото на хора, на които симпатизираш, хора които приличат на теб. Хора, които се смеят на същите шеги, които гледат същите филми, които се държат сносно през повечето време. Хора, за които можеш да си кажеш "хей, този прилича на мен". Ако си достатъчно странен, това изчезва.
- Виж, всеки има недостатъци, окей? Нека за секунда да приемем, че не си толкова чудовищна. Защото не си. Винаги ще има хора, които да се поставят на твое място, защото ти не си сбъркана. Има хора, които наистина имат нужда, и то спешна нужда, да работят нас себе си, но ти не си от тях. Всеки има над какво да работи, но на теб нищо ти няма, ти нямаш нужда да се променяш. И какво, ако от време на време правиш някакви неща, които намираш за странни. Не всеки ще ги приеме за чак толкова странни, колкото ти си мислиш. А дори и някой да приеме това за странно, и какво от това? Какво ще стане ако някой реши, че си странна.
- Ами, не знам, нещо много лошо. Ще започне да говори ужасни неща за мен и ще ми се подиграва.
- Виж, по-вероятно е нищо да не стане. На повечето хора не им пука, хората биха те харесали, те *те харесват*. Аз те харесвам. Не го казвам, защото съм длъжен, защото не съм. - леко се закашля от притеснение.
- Така де, ти имаш право на грешки. Достатъчно стойностна си, за да можеш да си позволиш един два недостатъка. Слушаш ли ме? Ти имаш *право* на недостатъци.
- Значи мога да правя странни неща и не всички ще ме намразят завинаги? - обичам да се шегувам, макар и това да е само наполовина шега, леко преувеличавам мислите си.
- Да, - засмива се и слага ръка на лицето си за секунда две, в знак на престорено разочарование, - можеш да правиш странни неща. Никой няма да те намрази завинаги. А ако, не дай боже, някой има проблем, и какво от това? Небето няма да падне.
- Да, но хората няма да ме харесат. Всъщност, ако не ме харесат значи са бутнати, аз не съм странна, не и по обективен начин.
- Точно така. Не всички ще те харесат, но ти гарантирам, че много хора ще са луди по теб. Представям си колко момчета биха убили да си говорят с теб. - харесва ми ентусиазмът му.
- Така е. Има такива момчета, донякъде, хаха. - леко се засрамвам, но пак ми е смешно.
- Мисля, че днес свършихме много работа, - наистина го мисля, днес присъствието ми беше полезно, така да се изразя.
- Ами, след като ти мислиш така, значи е истина. Надявам се нещата, които ти казвам да ти помогнат. - поглежда надолу.
- Повярвай ми, помагат ми. И то много. То не било толкова трудно. - наистина не е. Усмихвам се топло. Благодарна съм.
Начинът, по който гледам на Стефан започва да се променя. Не към по-лошо, но някак си към по-хубаво, по-различен вид хубаво. Започва да прилича на човек, на реален човек, а не на някаква идеализирана версия на Буда или който и да е бог. Колкото и да бях луда по Стефан, начинът, по който започвам да гледам на него сега ме кара да се чувствам по-добре. Все още имам чувства към него, но вече не съм обсебена. И смятам, че е най-добре тези чувства да си останат за мен.
