Със Стефан сме в колата, пътуваме. Днес времето е хубаво. Светлината пада върху лицето ми, посягам да дръпна сенника надолу. Не помага особено. Поглеждам към отражението си в страничното огледало.
Уговорихме се да се видим днес, да вървим на ресторант. Ресторанта, за който ми говореше, ресторанта с полетата. Обичам да се возя в колата, има нещо толкова успокояващо, особено ако караш извън града. Начина, по който колите се разминават толкова бързо, все едно са песачинки. Звукът, който се чува, всеки път, когато две коли се разминат. На моменти се чувствам като малко дете. Като малка често ходех насело. Пътят беше дълъг, затова просто гледах през прозореца и си мислех някакви мои си неща. Все още имам навика да го правя, Стефан няма против, че мълча. Мисля, че и него го успокоява да кара.
- Е, как си днес? - Стефан леко извърта погледа си от пътя.
- Добре съм. Всъщност, днес се чувствам необичайно добре. Като изключим факта, че не спах като хората. Някой ми звънна.
- Някой приятел или? - Стефан отново се обръща.
- Не, имах пратка. Поръчах си гел за лице. 99% алое вера, можеш ли да повярваш? - очите ми се уголемяват.
- Това си е... чисто алое вера, мен ако питаш. Купила си си цвете! - засмива се.
- Да, вече имам цвете. Всъщност даже струва колкото цвете. - поглеждам настрани, замислено.
- Колко струваше?
- 10-15 лева, очаквах да е повече. - поглеждам го.
- А аз очаквах да е по-малко. - поглежда към мен и се усмихва.
- Както и да е, главата ме боли. - сбърчвам нос.
- И теб ли? Мен миналия път ме боля. Да не би да съм ти лепнал нещо? - звучи загрижен.
- Не, не. От хапчетата е. И липсата на сън. Значи, хапчетата сами по себе си не ме карат да имам главоболия, но ако има друг причинител, хапчетата го правят по-зле. - обяснявам се.
- Добре, доктор Хаус, мисля, че разбрах. Много си сладка като се впускаш в размишления. - Стефан изпъчва долната си устна в опит да бъде сладък.
- Не ме инфантилизирай. - казвам полунашега.
Стефан се подсмихва.
- Така де, откъде знаеш този ресторант? Често ли ходиш там? - Дали ходи там със семейството си?
- Често - не. Ходил съм и преди. Не съм отсядал в хотела, но ресторантът е страхотен, гледката е феноменална, май съм го споменавал. Ще ти хареса.
- Надявам се няма да се охарчим много. - Знам, че той ще иска да плати. Не искам да дава много пари, заради мен.
- Не, разбира се. Цените са, ами, нормални. Зависи какво си поръчаш. Ти това не го мисли, аз ще платя. - Стефан продължава да гледа напред към пътя. Светлината пада въвху лицето му, но изглежда не му пречи.
- Знаех си, че ще го кажеш. За това и питах, не искам да даваш много пари за мен. - поглеждам надолу.
- А за какво да ги давам? Не сядаме на ресторант всеки ден, а и досега нищо не си ми искала. Може малко да се поглезим. - обръща се към мен.
- Добре. Така става. - засмивам се.
- Почти стигнахме, ето го хотела, още не се вижда добре. - посочва към нещо в далечината.
- Ами какво ще правим, ако няма маси? Какво се прави в такъв случай, би било тъпо да се връщаме в града. - смръщвам се.
- Ти не го мисли това. Ще има маси, няма как всички да са заети. Пък и все пак трябва да има достатъчно място за всички от хотела, нали се сещаш. Няма как всичките да са излезли по едно и също време, но все пак трябва да са се подсигурили.
- Умно. Хм. Добре, че го каза, аз никога нямаше да се сетя. - замислям се.
Наближаваме хотела. Стефан завива надясно, вече не сме на магистралата, наближаваме паркинга на хотела, който се пада в ляво. Изненадващо, от самото начало се вижда, че има къде да паркираме. От тук виждам полетата, макар и не толкова добре, колкото ще се виждат от ресторанта, който е по-нависоко. Стефан паркира.
- Е, изглежда вече сме тук. Надявам се, че си гладна. - поглежда към мен.
- Ядох малко преди да изляза, не исках да умирам от глад, но си оставих място. Сега ще видим кой ще изяде повече, имаш си конкуренция.
- Конкуренция? На бас, че мога да изям поне, колкото главата ти. Толкова си дребничка. - оглежда ме отгоре до долу.
- Ще го приема за комплимент. - изчервявам се.
Махаме си коланите, Стефан първи отваря вратата, а аз след него. Винаги ми е леко трудно като слизам от колата, висока е, а аз съм на токчета. Колкото и да съм сигурна, че съм стигнала до земята като стъпвам, тя винаги се оказва на сантиметър два по-надолу.
Стефан идва до мен и слага ръката си на раменете ми. Сладко е. Аз се сгушвам в него. Излизаме от паркинга и завиваме към ресторанта. Ресторантът е издигнат върху нещо като сцена, отстрани има стълби. Качваме се. Има 5-6 свободни маси, като една от тях е по-към края, с най-хубава гледка. Сядаме там.
- Това е най-хубавата гледка, която някога съм виждала.
Редуват се полета с царевица, такива с жито и такива, които са просто трева. Красиво е. Светлината се отразява в житото и го кара да изглежда все едно е направено от злато. Тревата е в най-наситеното зелено, което някога съм виждала. Има и полета посипани с безброй малки дръвчета, посъдени преди няма и година всяко. Уникално.
- Радвам се, че ти харесва, Анди. Исках да те видя усмихната.
- С теб винаги съм усмихната. Толкова си thoughtful, че просто не е истина. - усмихвам се още по-широко. За Стефан. За моя Стефан.
- Всеки път, в който дойда тук, е като първия. Не можеш да свикнеш с такава гледка. Това ме наляга на мисълта - какво мислиш да отидем на почивка заедно? Някой път? Мислех си за планината, но ако искаш и на море може. Аз, с годините съм свикнал с морето, живея във Варна все пак, но ще отидем, където кажеш.
- Да, да, навита съм. Нямам търпение. Ще отидем, където, ъм, където ти искаш. Наистина, аз нямам - е всъщност, предпочитам на планина, но както решиш. На планина ще е супер.
- Добре. Имаш ли някое място наум? - обляга се назад и скръства ръце.
- Не, нямам. Ако искаш, после ще видим. Ще проучим.
- Добре. Мен всичко ме устройва.
Към нас се запътва млад мъж, на не повече от 25, облечен в черно.
- Здравейте, какво ще желаете? Или искате първо меню? - изражението му е учтиво.
- Здрасти, ами, аз искам меню. - обръщам се към Стефан.
- И аз. - поглежда към сервитьора.
Сервитьорът ни кимва, след това се обръща и си тръгва.
Стефан поглежда към мен. В очите му се чете такава любов.
- Днес си много красива.
- Благодаря ти. - поглеждам надолу за секунда. - Старая се. И ти не си за изхвърляне. - намигам му.
- О, ами, надявам се. - засмива се.
Намествам косата си зад ухото.
- Съжаляваш ли, че не си с някой на твоите години? Искам да кажа, какво виждаш в мен? Очевидно в мен виждаш някакво изключение. - на лицето му се изписва тъжна усмивка, поглежда надолу, оправя ръкава на ризата си.
- Нужно ли е да виждам изключение? - примигвам няколко пъти. - Изключение от какво? Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Аз не изпитвам нуждата да те срарнявам с някого. А дори и да изпитвах такава нужда, с кого бих те сравнила? С другите прекрасни невероятни хора, с които искам да прекарам всяка секунда от живота си? Аз, аз нямам с кого да те сравня. Ти си всичко, което искам. - гледам го умолително, все едно изражението ми ще го накара да заговори по-бързо.
- Няма как да не ме сравняваш.
