18:35. Навън ръми, има нещо красиво в начина, по който капките се търкулват по прозореца на колата. Начинът, по който светлината се отразява във всяка една капка, колекция от миниатюрни картини, образуващи едно голямо платно. Като мини светове. Може би ние не сме нищо повече от късчета светлина, затворени в капка. Някои дни гледам дъжда, в други - аз съм дъжда. Днес обаче гледам Стефан и начина, по който мърда ръцете си, когато завърта кормилото. В ръцете му също има нещо много красиво, нещо много мъжествено. Не би трябвало да се изненадвам от факта колко по-големи са неговите ръце от моите; и въпреки това сe. Искам ръцете му около врата ми.
- За какво си мислиш? - Стефан леко обръща глава към мен, прилича повече на кимване, очите му остават на пътя.
- За нищо. Слушам дъжда. И гледам как капките се стичат. Обичам дъжда.
- Дори когато сме напът да се разхождаме? - в гласа му се усеща задоволство.
- Особено тогава. Както казах, обичам дъжда. - гласът ми е тих и спокоен. - А ти за какво си мислиш?
- Аз ли? Мисля си, хм, мисля си, че днес има ужасен трафик, по дяволите. - раздразнен е.
- Да; и всеки друг ден, нали сме във Варна. В Русе би ти харесало. Да караш. По-скоро да караш, иначе не мисля, че в Русе ще ти хареса. - звуча песимистично.
- Защо не? Ти не харесваш ли града си? - звучи изненадан.
- Харесвам го, аз обичам Русе. И въпреки това, София и провинцията, тук е същата работа.
- Какво, смяташ, че след като съм израстнал в голям град няма да харесам Русе? Не му ли викаха малката Виена?
- Да. Хем разбирам защо, хем не. Като изключим центъра, остатъка от архитектурата е посредствена. Може би аз изпускам нещо. - звуча отегчена. Не съм. Може би просто съм уморена.
- Почтии сме тук, само трябва да намеря къде да паркирам. - започва да се оглежда.
- Усещам как и това ще е трудно. - очите ми са полупритворени, дъждът ме приспива.
- Ще видим.
Наместваме се до някакъв тъмно син Опел.
- Готово. - Стефан маха колана си, след което изключва колата. - Хайде.
Обичам мириса на дъжда, или по-скоро мириса на мокрия асфалт. Можи би щеше да е по-добре да съм с кубинки.
- Ами, ти накъде искаш да се разходим.
- Искам навътре. Нали помниш, усамотената пейка? - Правя няколко крачки към Стефан, след което се увивам около него, като някаква пепелянка. Все едно искам да изсмуча Стефан от самия него, искам го само за мен. Той отвръща на прегръдката. Кой, каквото ще да казва, това е най-хубавото чувство на света, отвърнатата прегръдка. Може би второто най-хубаво след това да знаеш че ще бъде отвърната още преди да е.
- Обичам, когато го правиш, когато ме прегръщаш все едно е за първи път. Толкова се радвам, че си тук, Анди. Запълваш някаква празнина, която отричах, че имам. Празнина с твоята форма.
- Ммм, да. Празнина на човек, който трябва да отслабне, но не може заради тъпите хапчета. - казвам го през зъби.
- Не разваляй момента, - отговаря той, смеейки се. Разрошва косата ми. Правя се, че не ми пречи.
Отдръпваме се един от друг, хващам го през ръка и се отправяме към парка. Есен е, което значи, че земята е покрита с подгизнали листа. Имам чувството, че колкото и да съм близо до Стефан, не е достатъчно. Искам да вляза под кожата му и да остана там. Мислите ми са почти притеснителни. Дали Стефан се чувства така спрямо мен?
- Случвало ли ти се е, без значение колко си близо до някого, пак да не ти стига? Все едно без значение колко си близо, не е достатъчно? - въпросът ми е сравнително невинен.
- Тоест като когато съм с теб? Понякога просто искам да те прегърна толкова силно, че да - не, не ме разбирай погрешно, не искам да те удоша, просто искам да те прегърна изключително, изключително силно. - израженията му се менят с всяка дума, винаги ми е харесвало това колко е експресивен.
- Нещата, които бих правила с теб, Стефане.
- Ами, какво те спира? - поглежда към мен.
- Нищо, така е. Може би просто ми трябва време, може би аз се спирам?
- Ще ти дам време, имаш цялото време на света. Никога не бих те накарал да направиш нещо, което не искаш, надявам се осъзнаваш това.
Дори не регистрирам менящата се обстановка около нас. Навън вече е тъмно, as dark as it gets, а ние сме заобиколени от... нищо. Няма жива душа около нас, все едно всички са си тръгнали заедно със слънцето. Може би е защото тръгнахме от средата на парка, нямаше паркоместа, в началото на парка винаги има най-много хора. Вече не вали, до скоро ръмеше.
- Знам. Знам, знам, знам. Ти не си такъв, - гласът ми е мек, - Ти не би го направил. Проблемът е в мен. Виж, аз, аз съм луда по теб. Не ми личи, не и до такава степен. За мен слънцето грее от задника ти, аз - започвам да се смея нервно. - И въпреки това ми трябва... време. Да се отпусна. Може би е точно защото съм толкова хлътнала. Аз, всичко се случи толкова бързо. - усещам как очите ми леко се насълзяват, - За мен всичко винаги ще е бързо, аз до толкова съм свикнала да съм сама. Не просто съм свикнала, аз целя да съм сама. Защото тогава няма от какво да ме е страх, няма какво да ме е страх да не загубя. Привързвам се. И ме е страх. - гласът ми трепери, погледът ми е снижен.
- Анди, Анди. Всичко ще е наред, няма от какво да се притесняваш. Достатъчно е, че си тук с мен, аз друго не искам. Искам само да те... прегръщам и да те целувам, и да си говоря с теб. Искам... теб. Искам само теб, другото няма абсолютно никакво значение. , - личи си, че е искрен, че мисли на глас. - Остави ме да се грижа за теб. Ако искаш, знам, че нямаш нужда от никого. - леко ме придърпва към себе си.
- Това е проблемът, аз имам нужда от някого, но ме е страх. Страх ме е, че ще си тръгнеш. И... ме е страх от теб самия, страх ме е, че ще ме видиш такава, каквато съм. - лицето ми се набръчква, устните ми са извити надолу.
- И каква си ти, Анди? Виждал съм те; и в момента те виждам. Анди, аз съм влюбен в теб. Виждам те, виждам те през цялото време, аз нищо друго не виждам. - гласът му отива ту нагоре, ту надолу.
- Ти просто си сляп. Заслепен. Ти просто си влюбен, Стефане. Ти просто си влюбен и си сляп - като всички ни. Някой ден ще видиш за какво ти говоря, някой ден ще ме погледнеш и ще разбереш защо толкова съм се криела. - гласът ми все повече започва да трепери, както и аз самата, от лявото ми око пада една единствена сълза, която бавно се проправя надолу по бузата ми.
- Анди, и двамата сме влюбени. И двамата имаме недостатъци. И ако нищо от това не се получи, и какво? Поне сме опитали. Анди, аз те искам, искам те толкова много. Моля те, не си тръгвай от страх, че няма да проработи.
- Мислиш, че ще си тръгна? - за секунда спирам да плача.
- Не знам какво да си мисля, Анди. Моля те, не си тръгвай. - в гласа му се усеща тъга.
- Никога няма да си тръгна. Ще съм тук, докато ме искаш. Ако трябва ще спя на пейката, никъде няма да ходя, аз-, отново започвам да плача. - Моля те, не се отказвай от мен, знам че съм прекалено много от всичко.
Стефан отдръпва ръката си от моята, след която ме обгръща в прегръдка. За секунда забравям дали плача от тъга или от щастие.
- Тук съм, Анди. Винаги ще съм тук за теб. Знам, че ти е трудно, всичко е наред. Аз няма да те нараня.
- Прекрасен си. Толкова си прекрасен, аз просто се радвам, че те познавам. - думите ми се сливат с плача.
- Анди, аз съм лудо влюбен в теб. И аз съм хлътнал, и мен ме е страх. Двамата ще си помагаме, обещавам. Можеш да ми имаш доверие.
- Искаш ли да седнем за малко? Знам, че пейките са мокри, но въпреки това? - звуча една идея по-спокойна.
- Разбира се, хайде.
Пейката е точно толкова мокра, колкото изглежда. Преди да седна се налага да махна някакво гадно подгизнало листо от нея. Сядам и усещам как водата се впива в дънките ми. Депресията не винаги е това, което хората очакват. Понякога просто започваш да плачеш, заради проблем, който само ти виждаш. За теб светът е неприветлив и отчайващ, и колкото и да се опитваш да се хванеш за нещо хубаво, просто няма такова; има, но ти не го виждаш. За теб светът е просто сив. И най-лошото е, че никой не го вижда, освен теб. Отсрани не си нищо повече от ходеща истерия.
- Някога чудил ли си се колко различно щеше да е всичко, ако не бях депресирана? - гледам право напред, все едно говоря на себе си.
- Анди, не е нужно да се чудя. Ти ще се оправиш.
- Нямам това предвид. Чудил ли си се колко различна щеше да бъде разходката, например. Как щях да се държа, ако не плачех постоянно. Не зависи от мен, не зависи от нищо. В сесиите не плачех. Някои дни просто са по-тежки от други. - говоря тихо, вглеждам се в калните петна по обувките ми.
- Може би имаш право. Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Какво щеше да бъде всичко без депресията ти? Не знам, наистина не знам. Това, което знам е, че аз те харесвам и с депресията. Осъзнавам, че на теб ти е трудно да се харесаш в момента, един от симптомите, ниско самочувствие, чувство за вина, себеомраза. Но това са просто симптоми. Не се опитвам да инвалидирам състоянието ти, но искам да ти напомня, че е точно това - временно състояние. Нещата ще се подобрят, обещавам.
- Имаш право. Ти винаги имаш право. Продължавам да говоря за депресията, защото продължавам да страдам, това е всичко. Ще ми се да говорехме за това по-рядко.
- И на мен ми се ще да страдаше по-малко.
- Знаеш ли как се чувствам? Все едно съм герой от филма Taxi driver. Атмосферата е същата. Чувствам се все едно полудявам. Все едно всеки момент ще си обръсна косата и ще застрелям някого. - с всяка дума гласът ми става по-силен.
- Мисля, че всички се чувстваме така от време на време. Как обичам този филм. - де да можех да попия от спокойствието на Стефан.
- И аз. Винаги съм харесвала цветовите ефекти, ъглите на камерата, сюреализма на този малък свят, който са създали. Как може хем да искаш да страниш от нещо, хем да искаш да те погълне?
- Магията на синематографията. За мен няма нищо по-хубаво от един добре направен филм.
- Кой ти е любимият филм?
- Добър въпрос. Може би Кръстникът, бях на 15, когато го гледах за първи път. Добрите филми просто оставят отпечатък върху теб, помниш къде и кога си ги гледал за пръв път. Кой е твоят любим филм?
- Ще прозвучи глупаво - Играта на играчките.
- Интересно, не съм го гледал. - леко сбръчква нос.
- Знам, това е детски филм. Първият филм, който някога съм гледала. Бих казала, че помня кога е било това, но вероятно е фалшив спомен. Знаеш какво са фалшиви спомени, предполагам? - разбира се, че знае.
- Аз ли да не знам? За какво си говорим. Среща се в практиката ми.
- Така и предположих, за първи път чух за това в подобен контекст.
Няколко секунди просто стоим, слушайки шума от колите.
- Искаш ли да играем на една игра? - обръщам се към него, усмихвайки се широко.
- Каква игра?
- Аз ще казвам един хубав спомен от детството ми, след което и ти. Може и да не са хубави спомени, просто интересни спомени.
- Интересна игра. Добре, давай.
- Като бях малка много обичах да правя хартиени снежинки. Повечето дори не се получаваха добре, но това не значи, че не ми беше забавно. Помня как целия хол беше покрит с тях, обичах да ги нареждам по пода, за да ги гледам. Цяла снежна буря на пода. Помня колко доволна бях от творението си, бяха навсякъде. Твой ред.
Стефан поглежда надолу, след което леко се снижава и обръща погледа си към мен.
- Като бях в малките класове, обичах да играя на футбол. Помня един летен ден, в който всичко изглеждаше по-жълтеникаво от обикновено, все едно е на лента. Докато ритах топката се чувствах като футболна звезда, която я дават по телевизията. Беше прекрасно. От друга страна, не бях добър футболист, играех, само защото всичките ми приятели също играеха. Като пораснах се отказах от футбола. Ти си.
Поглеждам към Стефан, след което се надигам от пейката и се премествам по-близо до него. Той ме обвива с ръка, а аз се сгушвам в него като в пашкул. Издишам силно. Целувам го по гърдите. Топъл е.
- Помня как бях нагосги на най-добрата ми приятелка, бяхме малки, на по 7-8. Техните сменяха тапетите, затова всички стени изглеждаха странно. Имаше остатъчни следи от бели тапети, но отдолу всичко беше пурпурно червено. Като вино, като кръв. По някаква причина светлината беше мижава, едва виждах, може би им е трябвала нова крушка, не знам, не помня. Имах чувтсвото, че съм някъде другаде, в някаква алтернативна вселена. Не помня нищо друго от този ден, освен тапетите и светлината. Твой ред.
- Уха, това е добро. Харесва ми начина, по който го разказваш. Като малък имах колекция от билюри, мисля, че всеки е имал. Имах един, тъмно син, с бели и червени ресни вътре в него. Един ден ги нареждах на пода; и аз като теб, просто за да ги гледам. Докато се обръщах без да исках ритнах тъмно синия, с ресните. Отиде под леглото. Така и не го намерих, обърнах цялата стая. Така и си остана, нямаше го. Просто *пуф*, няма го. - разклаща глава - Твой ред.
- Имах една кукла, бях на 4-5, беше голяма колкото мен. Руса, много красива. Не знам нищо за тази кукла. Не помня нито кой ми я е подарил, нито кога, но беше огромна. И много много красива, още помня големите й сини очи. Косата й беше дълга. Нямам идея какво се случи с нея, един ден беше тук, на другия я нямаше, наистина не помня. Ще ми се да я пазех, би стояла разкошно в стаята ми. Хм, - поглеждам надолу, после встрани, - разкажи ми нещо тъжно. После и аз ще ти разкажа. Deal?
Стефан се засмива, след което погалва леко влажната ми коса.
- Deal. Хм. Нека да помисля. - почесва се по врата, след което поглежда към мен за секунда.
- Сънувах кошмар, беше много... реален. Сънувах как си играя на пода или гледам телевизия, или каквото там правят децата. След което поглеждам към прозореца и виждам убийство. Виждам как някой в съседния блок се движи от апартамент в апартамент и убива всички. Целият е облечен в черно. В един момент поглежда към мен, след което се спира, но само за миг, преди да започне да бяга. В този момент знам, че идва да убие и мен. Така приключва съня.
- Уха. - поглеждам към Стефан. - Това е... много гадно. - усмихвам се притеснено.
- Нали, целият се бях събудил потен, - започва да жестикулира с ръце, - търсех откъде да светна лампата, наполовина заспал, още не знаех дали съм мъртъв. - поклаща глава.
- Помня как бях на детска градина, ударих се на един стол, дори не знам как стана. От онези детски столове, целите са пластмасови, няма нищо остро. И въпреки това цялата ми тениска плуваше в кръв. Отидох при госпожата и тя ми каза "Защо още не си се измила?" все едно беше нищо. Помня как гледах лика си в огледалото над мивката, помня колко бях тъжна, разочарована. Мисля, че светът започва да ни разочарова прекалено рано.
- Това е отвратително. Е'бати детската учителка. Много съжалявам, ще ми се да можех да те прегърна още тогава.
- Затова пък го правиш сега. Понякога просто трябва да изчакаш да спре да вали, метафорично казано. Въпреки, че обичам да вали. Хм. - набръчквам нос.
- Винаги ли си харесвала гадни неща, затова ли ме харесваш, а? - в гласа му има нотка присмешка, започва да роши косата ми.
- Хей! Стига! Престани. - започвам да махам с ръце, за да се предпазя. - Стига, ужасен си. - смея се.
- Добре, но само срещу целувка.
- Ще ти дам аз една целувка! Стефане! - поглеждам към него, след което осъзнавам, че не искам да гледам никъде другаде. Понечвам към Стефан и го целувам. Целувката е мека и сладка, все едно ни е първа. Езикът му е нежен, бавно опипва моя, все едно танцуват валс. Мога така цял ден. Влажна, но не мокра, мразя прекалено мокри целувки. Когато се целувам винаги се накланям надясно, дали всички са така? Устните на Стефан галят моите, езикът ми се плъзва по вътрешността на бузата му. Отдръпвам се от него, започва да духа лек вятър и усещам как ръцете ми треперят. Гадното на студа е, че е изключително разсейващ, част от теб винаги си мисли "студено ми е", все едно половината ти енергия отива само в това да се опитваш да се стоплиш, дори когато няма как. Кръстосвам краката си в опит да стопля поне единия.
- Искаш ли да се прибираме? Студено ми е. - кръстосвам ръце.
- И на мен. Ако искаш може малко да постоим в колата, какво мислиш? - Стефан поглежда към мен с поглед, който притежават само влюбените, все едно очите му сияят, мека светлина.
Докато вървим към колата, цари тишина; и двамата бързаме. Аз бързам, защото ми е студено, а Стефан бърза, защото, ами, защото на мен ми е студено. На всеки десет крачки изтъквам факта, че замръзвам, все едно това ме топли по някакъв начин. Все едно в един момент вселената ще ме чуе и ще реши, че ми стига толкова.
Стигаме до колата.
- Нямам търпение да вляза вътре, не си чувствам ръцете. Нали го знаеш това гадното чувство, където чувстваш как ръцете ти са някак подути, все едно те болят.
- Да, както и ти е трудно да ги свиваш, ужасно е.
Стефан отключва колата, сядаме отпред, първо той, после аз.
- Просто въпрос, ъм, какво знаеш за хората, които страдат от шизофрения? Тежките случаи. Не очаквам да знаеш, каквото и да било, просто питам. - Стефан придобива сериозно изражение, не гледа към мен, само направо, все едно си визуализира нещо.
- Хм. Има ли някаква причина да питаш точно това заболяване? Няма значение, ъм, нищо, почти нищо. Всъщност, знам някои неща. Има халюцинации, делюзии, проблеми с моторните функции, понякога параноя. Проблеми с комуникацията, израженията, държанието. При по-леките случаи има или по-малко симптоми, или са с по-лек северитет. Така мисля, аз лично това знам. - накрая звуча несигурно, все пак рецитирам симптоми пред реален психиатър, знанията ми са бегли в сравнение.
- Знаеш бая. Чела ли си по темата? Имаш ли роднина с това заболяване? - тонът на гласа му е странен, странно сериозен, замислен.
- Да не би да ме питаш, защото биполярното е генетически подобно на шизофренията и повечето пъти вървят семейно? Runs in the family kinda deal? - в гласа ми се чете очакване.
- Просто питам; и аз не знам как се сетих. Както и да е. Откъде знаеш тези неща?
- Обичам да чета, започнах да чета психологически статии на 14, след известно време преминах към неврологични изследвания. Ъм, забравих да отговоря на въпроса ти, не, в семейството ми никой не страда от нищо, поне не и с диагноза.
- Радвам се. Сигурно е много тежко, да имаш такъв човек в семейството си, говоря за наистина страшните случаи. Ако искаш може да се прибираме, утре трябва да ставам рано. - звучи някак изтощен.
- Да, разбира се.
- Тези дни съм леко натоварен, какво мислиш за Събота? Да се видим тогава? - Стефан се обръща към мен.
- Перфектно. Пък и нали така ще имаш повече време или поне няма да бързаш за никъде. - гласът ми отразява факта, че съм усмихната.
- Така е. Хайде да се прибираме.
- Хайде.
