Събота е. Със Стефан се разбрахме да се видим днес, около четири. Сега е 16:05. Стоя на пейката пред блока и пуша цигара. Понякога излизам късно вечер, просто стоя отпред и пуша, има нещо освежаващо. Пък и без това живея на първия етаж, не е голяма разходка. Винаги ми е харесвал начина, по който светлината се отразява в листата на дърветата. Най-красиво е рано сутрин, но рядко имам нервите да стана толкова рано. Ако съм будна преди 10, значи не е било по мое желание. Ставам рано главно за кръвните изследвания. Изследвания. Тази дума ми е прекалено позната покрай хапчетата. Хапчета, изследвания, доктори. Все едно съм се превърнала в една малка лаборатория. Но не и в опитно зайче. Ще ми се да вярвам, че аз имам активна роля във всичко това.
Паля цигара, гледам как пламъкът се разраства до момента, в който спира. Гледам дима, за жалост и го усещам в лицето си, вятърът духа точно срещу мен. Леко се извъртам настрани. Рядко пуша. Една-две на седмица, но ако някой ме пита дали пуша просто казвам да, по-лесно е.
Чувам как някаква кола паркира до мен, обръшам се и виждам, че това е колата на Стефан. Щеше да е сладко, ако ми беше избибиткал. Ставам от пейката. Искам да го видя, Стефан, моя Стефан. Чувам как колата се изкючва и тръгвам към нея. Стефан отваря вратата; в секундата, в която ме вижда, се усмихва топло. Не мога да разбера дали просто има топла усмивка или я има само за мен. И в двата случая ми стига. Притичвам към колата, сигурно изглежда смешно отсрани, с токове, големи колкото моите, е трудно да бягаш. Стефан разтваря ръце, готов да ме прегърне. Аз се хвърлям в прегръдката му. Стефан, моя Стефан. Който има нов одеколон.
- Имаш нов парфюм. - казвам аз, все още заровила лице в ризата му.
- Чудех се дали ще забележиш. Мислех си за теб, като си го слагах. Много си сладка.
- Ти си сладък. Най-сладкия. Харесва ми, парфюмът.
Стефан ме стисва още по-силно и ме целува по косата.
- Е, какво ти се прави днес, сладуранке? - казва полунашега.
- Хмм. Може да гледаме филм. Или в нашия случай да си говорим, докато гледаме филм. Да правим разни неща.
- Да правим разни неща, казваш? - това изречение е еквивалентът на намигване.
- Още дума и ще те изритам. Филм или нищо. - прекалено ме бива да се правя на сърдита.
- Добре, добре, филм ще е.
Засмивам се. Отдръпвам се от него, колкото и да не ми се иска. Посягам към ръката му и я хващам. Той стисва моята. В сравнение с моята, неговата е грамадна.
- Хайде да се качваме. - казвам аз и поглеждам нагоре към него.
- Тръгваме. - казва той и се усмихва.
Вратата се отваря с чип. Странното е, че дори да си от вътрешната страна, ти трябва чип, за да я отвориш. Поставям чипа, след което правя бегъл опит да отворя вратата, преди Стефан да го направи вместо мен, виждайки че се затруднявам заради тежестта й. Вратата наистина е масивна.
- Сега сме само напред, живея на първия етаж.
- Чичо ти често ли си идва?
- Не, изобщо, предпочита да стои на вилата си. Ако се чудиш дали някой ще ни безпокой - не, няма.
- Да, честно казано, затова питах. - усмихва се, след което поглежда надолу, леко засрамено.
Изкачваме стълбите, след което остава само да отключа. По инерция посягам да светна лампата, но се спирам, още не е тъмно.
Влизаме, коридорът е тесен, затова се отмествам леко в ляво.
- Дом, сладък дом. Човек ще каже, че не съм се прибирала от седмица. - започвам да се смея.
- Няма откъде да знам. As far as I know you just broke into someone's place.
- Shut up or I'll break into yours. - усмихвам се нагло.
- Недей, че само ти ми липсваш там.
- Как е... с развода? Всичко наред ли е, върви ли?
- Ох, не питай. Всичко е една огромна каша. Дори не знам откъде да започна. Имам толкова смесени чувства. - Стефан потрива лицето си с ръка.
- Оу. Смесени чувства, напълно разбирам, разбираемо е. - Какво значи смесени чувства?
- Да, нали знаеш, ужасно е.
- Ти, ъм, по взаимно съгласие ли е? Тоест, ъ, кой реши че иска... развод? - думите едва излизат от устата ми.
- Да, беше по взаимно съгласие. Ако трябва да съм честен, аз бях.
- Защо?
- Това е, ъ, откъде да започна. Просто не сме това, което другия иска. Просто... не сме. И в това няма нищо лошо. Всеки заслужава някой, с когото да е щастлив.
- Радваш ли се, че се... развеждате? Каза, че имаш смесени чувства. - поглеждам надолу, усещам как очите ми натежават.
- Да, разбира се, радвам се. Просто мисля за децата и за един милион други глупости. Но главно за децата.
- Ами, иначе радваш ли се? - задавам един и същи въпрос, знам, но чакам конкретен отговор и ме е страх да питам нещо по-конкретно и това е "Тя липсва ли ти?".
- За развода? - усещам очите му по мен, но продължавам да избягвам погледа му като гледам надолу.
- Да, ще ти липсва ли? - последната част излезе от устата ми преди да мога да се спра.
- Кой да ми липсва? - в гласа му се усеща изненада.
- Ще ти липсва ли брака, да си с нея? - Тя, тя, тя. Тя ще му липсва ли?
- За бога, развеждаме се с причина. Някои неща ще ми липсват, но това е. Не и тя. Иначе нямаше да се развеждаме. - поставя лявата си ръка върху рамото ми.
- Значи няма нужда да си ходя? Така де, няма нужда да, ох и аз не знам. Просто за момент се уплаших. - леко разклащам глава, все още гледайки надолу.
- От какво се уплаши? - звучи загрижен.
- Уплаших се, че тя ще ти липсва. Не знам, не знам какво правя с живота си, не знам какво правя в твоя изобщо.
- Анди, Анди слушай ме. Слушай ме. Няма от какво да се притесняваш, аз искам да си тук. Харесва ми да съм с теб. Ти си умна, забавна, харизматична, няма какво повече да искам.
Не бих се нарекла харизматична, но нищо.
- Анди, погледни ме.
Поглеждам нагоре. Очите му са топъл шоколад, очите му са лешников крем.
С дясната си ръка погалва бузата ми, лявата все още е на рамото ми.
- Анди, обичам те.
Шок. Това е единствения начин да го опиша. Фойерверки, може би. Конфети.
Поглеждам надолу, после пак нагоре.
- И аз. И аз те обичам. - гласът ми потреперва, погледът ми пак се снижава. Трябва ми време да осмисля какво се случи току що.
Правя крачка към него, след което се впускам да го прегръщам една идея по-силно, отколкото бих обикновено. Поводът иска специална прегръдка. Той ме обгръща с големите си ръце, усещам топлината им, опияняващо е. Започва нежно да гали главата ми, все едно съм някакво кученце. Имам нужда от тази прегръдка, както и от всяка следваща. Усещам как тялото му ме затопля, чувствам се все едно съм се завила с одеалце през студена зимна нощ, чувтвам уют. Усещам дишането му, дишаме в синхрон, макар и леко забързано, усещам как гърдите му се надигат и свалят.
Отдръпвам се от Стефан, все още опиянена.
- Хайде да седнем някъде, да отидем в кухнята. - посочвам към вратата до мен.
Отварям вратата, след което се пльосвам на дивана в дясно от нея. Покрит е с жълто одеялце, но си личи, че отдолу е бежав. Срещу вратата има маса от тъмно дърво, покрита с какво ли не, а до нея има голямо черно кресло.
Стефан сяда до мен, при което аз се намествам по-близо и се сгушвам в него.
- Нали осъзнаваш колко държа на теб? - казвам го тихо, все едно го казвам почти наум.
- Нали *ти* осъзнаваш колко държа на теб, Анди? - Стефан го казва силно, гордо.
- Осъзнавам го. Много си сладък.
Посягам с ръка и започвам да галя вътрешната страна на крака му, нагоре надолу. С всяко движение ръката ми започва да отива все по-нагоре, да се задържа там все повече. Дишането на Стефан се учестява, в стаята става тихо. Нагоре надолу. Стефан понечва към ръката ми и я слага между краката си. Твърд е. Започвам да го галя през панталона му, а Стефан издава стон. Ръката ми се движи бавно, едва докосвайки мъжеството му през панталона. Знам, че Стефан е готов да ми разкъса дрехите. Продължавам да го галя, плавно.
- Харесва ли ти? - гласът ми е дълбок.
- Да, Анди. Искам те. Тук и сега. - отново издава стон, този път по-животински.
Продължавам да го галя с ръка.
- Значи ти харесва? - харесва ми да гледам колко е възбуден.
- Мм, Да. - звучи задъхан.
- А ще ти хареса ли, ако ти кажа колко съм мокра? Защото съм изключително мокра, Стефане. Усещам как пулсирам.
- И аз пулсирам, Анди. - гласът му е дрезгав, дишането му става все по-учестено. - Искам те.
- Давай. Изчукай ме. Искам да ме изчукаш, Стефане. Тук и сега.
