10:29. Косата ми е идеално изправена, което някак подчертава пепелния й цвят, може би е от части заради изкуствено създадения блясък. Нося любимата си карирана риза, като каретата са в синьо, жълто и бяло, комбинация, която не би ми харесала на нищо друго, освен на риза. Над нея съм със светло зелена тениска с принт на черепи и надпис, който ми е трудно да разчета. Към надписа са прикачени ангелски крила. Изглежда по-добре, отколкото звучи на теория. Очната ми линия в перфектно нарисувана. Защо държа да изглеждам добре точно днес?
Отново съм в любимата ми чакалня, този път единственият човек преди мен е този, който вече е в кабинета. Мисля, че е вътре от много преди да дойда, което значи, че скоро би трябвало да излезе. Поне така се надявам. След мен има двама души, една мила руса жена, говореща по телефона, и някакъв мъж в ранен стадии на оплешивяване. Напомня ми на нечии чичо.
Вратата на кабинета се отваря. Излиза момче, което може да ми е връстник; на, може би, ранни 20. Косата му е перлено руса, лицето му е изпито. Мой ред е. Защо се притеснявам?
- Здравейте - усмихвам се широко, все едно се срещам със стар приятел.
- Здравей, можеш да седнеш, - каза той, оправяйки ризата си нервно - Как си днес?
- Бива. Не, че се чувствам добре, когато и да е. Трудно е. - гласът ми е изплетен он притаена тъга.
- Знам. И съжалявам да го чуя. Ти си в ада, някой те пита как си; и аз да бях, нямаше да знам какво да кажа. Споко, още малко остана, ще видиш, всичко ще се оправи.
Първото нещо, което ще забележиш за Стефан, е колко е мил. Той наистина е мил, искрено мил, винаги е усмихнат, а когато не е, самият му глас става мек. Състрадателен. Не просто мил от пасивност, на него му пука, истински. Кара те да се чувстваш все едно си единственият му пациент, дори когато е трябвало да чакаш час и половина, за да влезеш.
Второто, което обаче не се вижда на пръв поглед, е, че през повечето време се опитва да прикрие леката си невротичност. И въпреки това, тя избива, избива на стегната стойка, на бързи премигвания; гърдите му се повдигат и смъкват, като че ли с всяко от тях, като валсови тактове.
Имам теория, че човек става психиатър по една от три причини. Първата - за парите, нека сме честни, лекарите изкарват добри пари, включително психиатрите.
Втората - психични отклонения в семейството. Сещаш се, мама само лежи и плаче, баба си говори сама. Не просто е плашещо, изолиращо е. Изолиращо е и за здравия, който често пъти има по-ясна представа за страданието около него. Хората, които израстват в такава среда, израстват с въпроса - "Защо?","Защо аз?" Какво можех да направя различно?". Всеки намира отговора по различен начин. Някои спират да търсят, но те са малко. Други цял живот се опитват да компенсират за нещо, което не са направили. Стават психиатри. Учители. Пожарникари. Някой би казал, че са зависими от вината си, други ще кажат, че са извлекли полза от болката си. Аз предпочитам да не казвам нищо.
И третата, също толкова интересна - Някои хора стават психиатри, защото те самите са счупени. Напомня ми на една арт инсталация - "Can't help myself". Роботътът и жалките му опити да събере собствената си кръв от пода, загребвайки отново и отново. Отчаяните му човекоподбни плачове. Някои психиатри просто се опитват да се издърпат за връзките на обувките си.
