Отново вали. Навън е мрачно и постоянно стъпвам в някакви локви, които като че ли изникват от нищото. По дънките ми има пръски кална вода. Мрачно е, но не е студено. Не и толкова, колкото би решил, ако просто погледнеш през прозореца. И все пак, ето ме мен, на разходна. Депресията ми все още вилнее, но това не ме спира да отида на лов за гримове. Мразя да съм навън сама. Но днес ще съм смела. Днес симптомите ми са поносими, макар и за кратко. Съмнявам се, че е от хапчетата, би било прекалено хубаво. Ако хапчетата наистина ми помогнат и реално остана на тях, значи Стефан или е господ, или трябва веднага да си пусне едно тото.
Една, две, три крачки. Докато го видя. Боже, какъв е шансът да го срещна на улицата. Някак прилича на друг човек, същото е като да гледаш как някой си маха очилата.
Докато се усетя, аз вече махам с ръка. Дали ще ми каже здрасти? Помня, че някои терапевти не го правят, за да не нарушат конфиденциалността на пациента.
Помахва ми. Изглежда все едно се радва да ме види, усмивката на лицето му стига до очите, тези топли очи, които толкова харесвам. Започва да ръми, а аз се скривам до една кафе машина, над която има нещо като навез.
- Хей, как си, какво става при теб? - гласът ми е тих, изведнъж ме хваща срам, дори не знам от какво ме е срам, все едно не се виждаме всяка седмица.
- Ами нищо, нали се сещаш. Работа, работа, работа. Тъкмо минах през една аптека. Оказва се, че и докторите имат нужда от хапчета. Е, хапчета за глава, но пак са си хапчета.
- Надявам се вече не те боли толкова. Всъщност, ти си си взел хапчета, дори и да те боли няма проблем, абе, не знам, както и да е. - започвам да се оплитам. Срам ме е.
- Ти как си, добре ли се чувстваш? Виждам, че си излязла на разходка, това е добър знак. - има навика да ръкомаха, докато говори, особено докато обяснява нещо. Сладко е, някак си ходи на характера му.
- Да, днес се чувствам добре. Не мога да гарантирам дали е от хапчетата, рано е да се каже, може да е временно. Ако продължи повече от 2-3 дни ще знам, че е от хапчетата.
- Някога имало ли е повече от 2-3 дни между епизодите, в които да си имала малко или никакви симптоми? - изглежда замислен, челото му е набърчено, очите му са леко присвити.
- Не, никога. Имало е и дни, в които само си мисля, че се подобрявам, а се оказва смесен епизод. Или пък направо мания. - гласът ми е нежен. Днес поне се държа естествено, през повечето време характерът ми се губи из симптомите.
- Изтеглила си късата клечка. Чакай, имаш нещо на блузата.
Той прави няколко крачки към мен и сърцето ми спира. С ръка понечва към рамото ми и взема нещо миниатюрно.
- Просто конец, исках да го махна.
Нито един от нас не се отдръпва. Ако бях висока, колкото него, щях да усещам дъха му в лицето си. Правя нещо неочаквано. Присягам се към него и го... прегръщам. Нещо друго ли очаквахте?
Отначало не отвръща на прегръдката. За една две секунди стоя, вкопчила се в него, с мисълта, че съм направила огромна грешка. Но след това се случва още нещо неочаквано. Усещам как увива ръце около мен. Стиска ме една идея по-силно, отколкото ми е комфортно, но не казвам нищо. Всичко е перфектно.
Стоим така 9-10 секунди, докато нито един от нас не казва нищо.
- Знам, че ти е трудно. Обещавам, че всичко ще бъде наред. Животът ти не свършва сега. - гласът му е дрезгав.
- I'll just hang in a little longer, right? - на лицето ми има усмивка, тъжна усмивка, от онези, където очите ти натежават.
- Indeed. - докато го казва се навежда лекичко и ме целува по главата. Разтапям се. Сънувам.
- Може ли да останем така още малко? Искам още малко.
- Знаеш ли кое може да не е гадно, колкото биполярното, но пак е гадно? - гласът му омеква рязко.
- Кое? - нямам идея за какво ми говори.
- Това да се развеждаш. Чувството е смазващо. Нещо, което си градил толкова години изчезва за секунди. Де да изчезваше за секунди, по-скоро се пържиш на бавен огън. Това също е harrowing.
Запомнил е онзи път, в който използвах думата. Наистина ли само това разбрах от нещата, които ми каза? Стягай се.
- Виж, аз не знам много по темата и дано така и да си остане, но това, което мога да ти предложа е слушател. Не знам какво е да се развеждаш. Да, мога да си го представя, но не и колко боли, никога няма да отгатка кое боли най-много. За това пък съм тук и сега и ми пука за теб и се надявам скоро всичко да отмине. Имаш ли деца? - отчаяна съм, не знам дали мога да съм от каквато и да е полза, гласът ми звучи пискливо и някак неравномерно.
- Да, две. Както и да е. Искам да знаеш, че всичко ще бъде наред. Често го казвам, но всеки път го мисля; и мисля, че трябва да го чуваш възможно най-често, пък и бая пъти не ми вярваш. - нацупва се на шега.
- Вярвам ти, вече ти вярвам. - за секунда се заслушвам в друго освен в гласа му. В дъжда. Който предполагам се е засилвал с всяка изминала минута и сме стигнали дотам, че да ме е страх Ноевият ковчег да не ме завлачи по пътя си.
- Забелязваш ли колко вали? Не мисля, че скоро ще мърдам оттук. Ти предполагам си с кола?
- Да, с кола съм. Искаш ли да те закарам?
- Да, моля. Но, става ли, известно време просто да си седим в колата? Стига да не бързаш, разбира се. - гласът ми е неравен, притеснявам се.
- Не, не, няма проблем, не бързам. Хайде, наляво сме.
Чак сега се откъсваме от прегръдката. Прегръдка, която мисля, че беше еднакво нужна и на двамата. Все още не мога да осъзная какво се случва, в шок съм. Все едно фактът, че го срещам извън работа, го транформира в... нормален човек, с чувства и желания. А може би просто е чакал или се е надявам да се видим на правилното място в правилното време. Както много хора чакат за много неща. А може би просто така се е случило. Аз не го планирах. Исках го, но не мислех, че ще се случи някога. Може би и той просто ме е гледал и си е мислел "Искам я, но никога няма да стане".
Отдръпва се от мен, след което тръгваме към колата, но не и преди да се присегна към дланта на ръката му и да я хвана. Мека е и е топла. Този път отвръща веднага, като стисва моята. Поглеждам към него, само за да видя, че той вече гледа към мен. Погледът му е чаша горещ чай и одеало. А аз го гледам по начин, по който не съм гледала никого досега.
Дъждът се усеща почти като лед заради плътността си. Все едно всичко е дъжд. Поне няма вятър. Залезът отмина и вече започва да се свечерява. 20 секунди. Толкова ни трябва да стигнем до колата. Не съм материалистка, но обичам SUV-та. Не съм материалистка, но това е скъпо SUV. Не се интересувам от коли. Но който се интересува от коли ще ви каже, че това е Toyota Venza LE с хибридно задвижване с 219 конски сили. Това, което аз ще ви кажа, е че пред мен стои една луксозна вишнево червена кола. В която нямам търпение да вляза, подгизнахме и двамата. Все още държейки ме за ръка, Стефан вади нещо от джоба си, след което се чува как колата се отключва. Идва с мен до пасажерското място и ми отваря вратата, жест, който щеше да е по-уместен, ако не валеше из ведро, но в момента изтъквам очевидното. Сядам и усещам как тялото ме се втрива в кожената седалка. Черни кожени седалки. Почти ми е жал да ги мокря с подгизналото си тяло, макар че не попиват. След една две секунди вратата се отваря и Стефан сяда до мен.
- Ух. Какъв дъжд. Целият съм мокър.
- Да и аз, - вече и двамата изтъкваме очевидното. - О не, очната ми. Погледни ме, имам ли нещо на лицето, около очите? - изведнъж ме обзема паника. Не искам да съм грозна пред Стефан.
- Не... няма нищо. Перфектна си. - гласът му е дрезгав.
- Ти си перфектен. - Усещам как от косата ми падат капки вода, право върху вече подгизналите ми дънки. Това не харесвам на дънките, толкова лесно подгизват.
Леко се надигам от седалката, обръщайки се настрани, към Стефан. Стефан. Погледите ни са впити и знам, че и двамата си мислим едно и също.
- Моля те, целуни ме.
С лявата си ръка се подпирам, а с дясната съм обгърнала Стефан. Въпреки, че сме седнали пак се усеща разликата във височината. Усните му са плътни и меки. Целувката е влажна, не мокра. С всяко придвижване на устните му имам чувството, че потъвам все повече и повече вътре в него. Езикът му плавно обгрижва вътрешността на устата ми и се вплита в моя. В момента съм вкарала езика си в устата му. Това е нереално. Реализацията ме изумява почти толкова, колкото ме и плаши. След като това е възможно, тогава какво не е? Целувката ни ескалира до момента, в който съм позитивна, че се разтапяме един в друг. Аз се разтапям. Движим устните си в идеален унисон.
Не знам кога съм започнала да стена, наистина не знам, но с всеки стон все едно го моля, моля го за още и още. И още. Ръцете ми се плъзват по тялото му, по врата му, по гърдите му. С пръсти разрошвам косата му, галя лицето му. До момента, в който спирам. Спирам, не защото искам да спра, а защото не искам да спирам. Искам още.
- Искаш ли... - не знам какво се очаква да кажа, - искаш ли да отидем отзад, на задните седалки? - притеснена съм, изглеждам притеснена, но по сладък начин. Стомахът ми е свит, ако в него реално имаше пеперуди, щяха да са се смазали.
Той разбра какво имам предвид
- Ъ, да, ти отивай, само секунда, трябва да мина през аптеката. 30 секунди, веднага се връщам. - звучи леко задъхан.
Супер. Няма презерватив. Значи това да прави секс в колата петък вечер не му е традиция. Не, аз не ревнувам от жена му. Ако не се развеждаха, може би щеше да е различно, но има и нещо друго. Ако спи с теб, значи спи с всички свои пациенти - това кънтят натрапчивите мисли в главата ми. В моментите, в които депресията се завръща и се вкопчва в малкото щастие, което имам. Но не, аз не съм всички. Аз съм Андрея, с перфектният английски, аз съм Андрея със сладката усмивка, Андрея, която е срамежлива, която е най-умният човек в (почти) всяка стая, Андрея, която не съди никого. Андрея, която заслужава шанс. Освен това съм и хубава, много хубава, колко от пациентите му биха казали същото? Не много.
Възможно най-бързо излизам от колата и се качвам отзад, като имам чувството, че се гмуркам в океана.
Още черни кожени седалки за мокрене. Искам го. Това, което е на път да се случи, искам го, на 110 процента, искам го от дъното на душата си. Искам Стефан. Стефан, който също ме иска.
Тъкмо когато започвам да се унасям в мисли, вратата рязко се отваря и до мен сяда Стефан, целият вир вода. Имам чувството, че сме пренесли половината дъжд в колата.
- Хей, това беше бързо. Целият си подгизнал. Кълна се, от душа излизам по-суха, - засмивам се.
- Ами, нямаше как, навън е буря. - танцуваме около това, което се случва реално.
- Ела тук, - казвам го, докато леко се приплъзвам към неговата страна на колата. Чува се как задникът ми се трие в седалките. Внимателно поставям едното си коляно горе, върху седалката, от дясната страна на Стефан, след което и другото, от другата му страна, сядайки в скута му.
Той поглежда надолу, докато се намествам.
- Прекрасна си. Някой казвал ли ти е колко умопомрачаващо прекрасна си? И си толкова красива... - с ръка понечва към бузата ми и започва да я гали плавно, все едно я заглажда.
- Лицето ти е извадено от картина. Мога да целувам устните ти цял ден, тези красиви устни. - докосва устните ми, а аз инстинктивно леко ги изпъчвам напред.
- Погледни ме. Прекрасна си. Аз, аз не знам какво да те правя. - започва да мимикира.
- Тогава ме целуни. - навеждам се към него, поставяйки едната си ръка на врата му, а другата - в косата му.
Докато ме целува започва да стене една идея по-силно, отколкото намирам за секси, но нищо. В тези моменти заравям пръсти в косата му, за да му покажа, че и на мен ми харесва. Усещам как ръцете му се плъзгат към задника ми. По дяволите, искам тъпото копеле. Започвам да стена по-силно, започвам да се трия в него. Усещам как се надървя, как стяга мускулите на краката си, как леко се изпъчва. Целувката става все по-мокра, въпреки че и двамата сме концентрирани върху нещо друго, върху триенето между телата ни. Мисля, че умствено вече ме е съблякъл. Представя си как стена, как увивам крака около гърба му, как изглежда лицето ми, когато свършвам. Но още не сме стигнали до там.
Започвам да разкопчавам ризата на Стефан. Гърдите му са изпълнени с тъмно сиви косми, както на всеки 40-годишен мъж, предполагам. Няма откъде да знам, не съм такова момиче. Стефан хвърля ризата в другия край на колата. В добра форма е, личи си, че тренира малко или много. В никакъв случай не е от онези турбо нацепените, но не можеш да кажеш, че се е запуснал. Навеждам се към вече полу-голото му тяло и започвам да го целувам, до момента, в който стигам до врата му и Стефан започва да стене по-силно. Продължавам да го целувам. Искам да ми се моли, искам да стигне до там, че сам да ме съблече. Започва да опипва гърдите ми. Първо през тениската, с която съм. Малко след това приплъзва ръцете си под нея. Известно време просто мачка гърдите ми. След това се насочва към зърната ми, които започва да масажира.
- Стефане, не мога повече. Моля те, моля те изчукай ме, по дяволите.
- Чаках да ме помолиш. - леко се засмива.
- Много смешно. - казвам аз, правейки се на обидена.
Стефан хваща тениската ми, както е с ризата, и я дръпва нагоре, а аз вдигам ръце, докато не се съблече. Вече и аз съм полугола. Никога не съм харесвала гърдите си, но днес смятам, че са страхотни, точно такива, каквито трябва да бъдат. Понечвам да разкопчея панталона на Стефан, а той ми съдейства със събуването му. Все едно сме малки деца, които имат нужда от помощ. Сладко е. За момент трябва да се отдръпна настрани от Стефан, за да се събуя. Първо дънките. После бельото. Бельото ми е вишнево червено, дантелено. Вече съм гола. Аз съм гола. Пред Стефан. Чувствам се като ученичка.
