Какво се случи?
Сутринта се стоварва върху мен с цялата си трезвеност. Какво се случи между мен и Стефан? Знам, че трябва да се радвам, но не мога да се отърся от чувството, че съм някъде другаде. Някъде, досущ като тук, но и точно обратното. Чувствам се все едно съм нарушила някакво важно вселенско правило и всеки момент някой ще ме накаже. Трябват ми няколко секунди да осъзная, че това е моята съвест. Какво направих? Ами Стефан, ами работата му? Никой не трябва да разбира за това. Никой. Може би преувеличавам. Така и така нямаше да тръгна да се хваля наляво надясно, на кого му пука. Никой няма да ме арестува, че съм спала със Стефан. Моят Стефан. Стефан, който официално е мой. Толкова време мечтаех за това, мисля, че това го направи още по-хубаво. Все едно не е толкова начало, колкото завършек, и обратното. Имам чувството, че нямаше да се случи без мислите ми, без всички тези часове, в които мечтаех да ме погледне. Стефан, който е искрен и жизнерадостен, и себе си. Стефан е откровено себе си и може би точно това ме привлече към него. Мисля, че и да искаше, нямаше да може да се престори на някой друг, на него просто не му е в природата. Харесвам Стефан по толкова комплексни, но и по също толкова простички причини. Той какво ли харесва в мен? Не знам, за сега и не искам да знам, стига ми, че ме харесва. И въпреки това, някой път ще го питам.
Мисля, че всичко щеше да е по-лесно без депресията. Очевидно, да, но просто, ох и аз не знам. Просто не се радвам, колкото трябва, колкото се очаква, имайки предвид колко много исках Стефан. Искам само да спя и да се търкалям в леглото, искам известно време да ме няма. Скоро ще ми мине и отново ще съм сравнително лъчезарното си аз. Хората казват, че не ми личи, че съм депресирана, но аз все още съм балон напът да се спука. Просто избягвам игли, избягвам стресори.
Хората само мислят, че знаят какво ще ги направи щастливи. Аз съм прекрасен пример за това, самият факт, че вярвам, че нещо различно от хапчета ще ме излекува, показва точно колко съм biased. Може би самият ми мозък не разбира какво се случва и се вкопчва в познатото.
Музиката не помага, сериалите са ми безлични, храната е безвкусна. Небето е сиво и мрачно, животът ми е празен. Една голяма дупка, там където трябва да има поне зрънце щастие. Все едно всичките ми емоции са притъпени, дори нещастието няма своя уют. Когато си нещастен, това значи, че поне ти пука за нещо, но моето нещастие е изградено от липса. Аз съм нещастна, защото съм нещастна. Не знам дали светът се е породил от нищо, но мога да си го представя. Понякога нещата просто са.
Някой ми звъни. Стефан. Моя Стефан.
- Хей, щях да ти звънна, просто не се чувствам добре. - старая се да звуча нормално.
- Реших да ти звънна, аз, ъм, имам свободни 20 минути. Да те чуя как си. Какво има, как се чувстваш? Все още ли се дисоцираш, надявам се, че съм успял да помогна с нещо вчера.
Не, на мен нищо не ми помага. Не, това не е вярно, Стефан върши страхотна работа като психотерапевт. Просто някои дни са тежки, откъдето и да се погледнат.
- Липсваше ми. Въпреки, че в момента нищо не ми липсва. Не се дисоцирам, но мислите са ужасни, дори не знам каква роля играят, всъщност, все едно и без тях нещо не е наред. Нямам енергия, дори не мога да стана от леглото.
- И ти ми липсваше. Много. Винаги ми липсваш, надявам се знаеш това. Виж, всичко ще е наред, надявам се осъзнаваш, че това, че днес ти е зле, не значи, че и утре ще ти е зле. Всеки ден си е сам по себе си, не влагай прекалено голям смисъл в това.
- Проблемът е, че аз имам само днес. Всеки ден е днес и някои дни просто бивам засмукана в някаква черна дупка.
- Но има и дни, в които си себе си, знам, че са редки, но ги има. Но дори да ги нямаше, слушай, всичко това е waiting game, remember? We're waiting for the pills to do their magic, nothing more, nothing less.
- True. Може би наистина трябва да мисля в перспектива. Все едно всичко това е един болен зъб, който трябва да се изкорени. Ще се оправя.
- Точно така.
- Нали осъзнаваш колко си сладък? Защото си много сладък и ми се ще да те гушкам цял ден. - истина е.
- И ти си сладка. Много по-сладка от мен или, който и да е, когото познавам. И си умна и любвеобилна и толкова, толкова сладка. - разнежва се, все едно говори на котенце. Харесва ми.
- Искам да те видя. Кога ще се видим пак?Липсваш ми. Искам те.
- И аз, и аз те искам. Въпросът е, че днес не мога, трябва да се видя с някого и няма да ми остане време след работа. - звучи разочарован от себе си, от това, че не намира време.
- Няма проблем, наистина. Просто ми липсваш, това е всичко. Стига ми да знам, че ще се видим. - разтапям се.
- Какво мислиш за утре? - пита въпрос, на който знае отговора.
- Разбира се, утре е перфектно. Кога?
- 18:30 как ти е, ще те взема от у вас, ако искаш?
- Перфектно. Нямам търпение да те видя. Мисля, че ще се разтопя в секундата, в която вляза в колата. Между другото, обожавам SUV-та, колата ти е страхотна; и цветът е страхотен.
- Знам, нали? Надявам се не си с мен заради колата. - в гласа му се усеща задоволство.
- Не, всъщност се надявам на безплатна терапия, но и колата става. - нарочно го казвам със сериозна интонация, за да подсиля абсурдизма.
- Колата или нищо, нека не ставаме нагли. Шегувам се. Ти... какво мислиш? За терапията? Надявам се отношенията ни няма да ти пречат? Не е точно етично, но не искам да те оставя при друг. Аз, аз просто не мога. Искам да знам, че си в правилните ръце. Може би не мисля обективно, може би се притеснявам прекалено много, защото си ти, но ми се ще да опитаме. Искам да ти помогна. - звучи притеснен.
- Струва си да опитаме. Аз, аз също исках да засегна въпроса, но не исках да те напрагам, нито пък себе си. Аз просто толкова се радвам, че съм с теб, че не ми пука за почти нищо друго. Аз знам, че си добър специалист, не го казвам, защото спя с теб. Въпреки, че ти знаеш най-добре. Ако ме пратиш при някой друг, няма да те спра.
- Въпросът е, да те пратя ли при някой друг? И аз това се питам. От една страна искам да ти помогна, знам, че мога да ти помогна, но правилата са си правила с причина. Въпреки, че ние нарушихме поне половината.
- Поне половината? Има още правила, които не сме нарушили? Трябваше да се постарая повече.
- След като държиш, има време. Ще помагам. - засмива се.
- Искам да си остана при теб. Искам да опитаме. Мисля, че ще се справим. Терапията ще има ефект, ти си добър специалист. Струва си да опитаме. - в главата ми се въртят прекалено много мисли, в гласа ми се усеща напрежение.
- Добре. Ще опитаме. Искам да ти напомня, че мнението ти може да се промени във всеки един момент и това е разбираемо. Само кажи и спираме с терапията.
- Добре. Обещам, че ще кажа, ако има нещо.
- Добре. Прекрасна си.
- Ти си прекрасен. Дори не знам кое харесвам в теб най-много.
- Хм... може да започнеш от някъде. - закача се.
- Забавен си. И си изключително... състрадателен. Освен това си е мил, много мил, но в отношението ти има искреност. Харесвам начина, по който мислиш, начина, по който говориш, как звучи гласа ти. Харесвам как кимаш и се мусиш и, харесвам човека, който си, аз, няма едно определено нещо. Харесвам начина, по който съществуваш. Твой ред е.
- А, значи се редуваме, така ли? Това, което каза е много мило. Ти си мила. Но не затова те харесвам. Харесвам те защото си истинска. Ти просто си себе си и все едно, в очите ти се чете светлина, която озарява всяка стая, в която си. Заразно е. И си толкова истинска. И мила и забавна и умна-.
- Почти забравих. Много си умен, най-умният човек на света. Шегувам се, но за мен е истина.
- В такъв случай, ще си делим мястото. Усещам, че си в по-добро настроение. Хм, може би от, средата на разговора ни?
- Как позна? - усмивката ми се усеща през телефона.
- Познавам те. Мога да надникна зад болестта ти. Ти си си... ти. Познавам те.
- Ако трябва да съм честна, ще ми се да можех да кажа същото. Не ме разбирай погрешно, страхотен си, но има толкова много неща, които не знам за теб. Откога се развеждаш? - не знам какво очаквам да чуя, но ме е страх от отговора. Може би не искам да знам, въпреки всичко.
- Ъм, няколко месеца. Не бих казал, че разводът е грозен, но какво друго може да се каже за един развод? Такова нещо като хубав развод няма. Ще ти спестя детайлите, знам, че ти е любопитно, но не искам да ти пълня главата с проблеми, имаш си достатъчно. Единственото, което трябва да знаеш е, че скоро всичко ще свърши. Не искам да мисля за това повече, отколкото се налага. Не искам да се притесняваш. - гласът му е спокоен, мисля, че това е разговор, който вече е изрепетирал наум.
- Не трябваше да питам. Не, смисъл, не трябваше, защото не е важно. Не знам какво ми хрумна, просто е първото, за което се сетих, дори не е нещо важно. Просто ми беше любопитно. - съжалявам, че питах.
- Мой ред. Ти... какво мислиш за разликата във възрастта? 20 години са множко, искам да знам, пречи ли ти, срамуваш ли се от това, което се случва между нас?
Някак не очаквах да пита точно това, въпреки че звучи очевидно.
- Аз, осъзнавам, че имаме голяма разлика, но в същото време не съм се замисляла. Очевидно имаме голяма разлика във възрастта, но никога не съм мислела за това като за проблем, просто факт. Ти си си ти, аз съм си аз. - мисля на глас.
- Значи не ти пречи? - в гласа му има нотка недоверие.
- Не, ни най-малко. Аз много те харесвам. Харесвам те като човек, другото дори не ми прави впечатление, дори да е очевидно. Просто фон. Въпросът е, на теб пречи ли ти?
- За бога, разбира се, че не. Погледни се. Аз съм късметлия, радвам се, че изобщо имаме нещо наше.
- И аз. И аз се радвам, и аз съм късметлийка. И не мога да повярвам, че те имам.
- Разбира се, че ме имаш. Твой съм.
- Имам въпрос. Колко години се учи за психиатър? Смисъл, освен медицина, точно какво се записва? И колко години е всичко това? Питам от любопитство, винаги ми е било интересно.
- Ами, за начало, започва се с медицина. Трябва да завършиш медицинска специалност, това са 6 години. След което следваш специалност психиатрия, още 4. Като цяло бая се учи за психиатър. 10 години не са малко.
- И трудно ли беше? Знам, че е натоварено, но да.
- Зависи какво разбираш под трудно. Натоварено - да, но ако си си решил нещо и искаш да го постигнеш, ще вложиш труд. За да учиш медицина ти трябва голямо търпение и постоянство. Но не е невъзможно, както с всяко друго нещо, докторите са хора.
- Аз искам да стана психолог, Боже, как не съм го споменавала досега. Реших го на 14. Може би, защото тогава ми се прецака психичното здраве. - не знам откъде да започна.
- Психичното ти здраве се е прецакало на 14? - звучи по-изненадан, отколкото очаквах.
- Да, честно казано, мисля, че е било въпрос на време. Мисля, че без значение какъв беше животът ми, щях да развия социална фобия. И всякакви други гадости. Доколкото знам биполярното е генетично.
- Така е, раждаш се с определен ген.
- Интересното е, че никога не съм се чудела защо аз. Един ден просто го приех. Всъщност първия ден изобщо. Това беше моята реалност, нямах база за сравнение. Един ден животът ми просто стана шантав. Щях да кажа, че оттогава не е спирал да е такъв, но това не е напълно вярно. Животът ми преди биполярното беше хубав. Беше наистина хубав, поне в сравнение със сега или с преди. Бих казала, че биполярното ми отне всичко, но само за да звуча драматично. - засмивам се.
- Значи не смяташ, че ти е отнело всичко?
- Не и по-зле е било, вярваш или не. Но не е само това. Поне на моменти се чувствам почти като себе си. Леката депресия е напълно търпима, въпреки че и тези дни са рядкост.
- Обвиняваш ли се? - тонът му е по-остър от обикновено.
- Моля? - в гласа ми се чете изненада.
- Обвиняваш ли се, само това питам. - този път гласът му е по-спокоен, отпуснат.
- Не, никога, а-, - тръгвам да отговарям по инерция, но се спирам, - може би. Да. Обвинявам се. Знам, че не трябва, но го правя. Дори не знам за какво точно се обвинявам. Не е биполярното. Обвинявам се, защото мисля, че вината е моя, че се чувствам зле, защото съм слаба, а не защото съм болна. Депресията се опитва да те убеди, че животът ти е проблематичен, че това те убива, че ти си виновен за това колко shitty е животът ти. Кара те да си мислиш, че си слаб, а не, че нещо те прави слаб. Забравяш за болестта, защото тя така иска, депресията иска да си остане невидима въпреки всичко. Знам, че не говоря за живи същества, но механизмът на болестта е коварен. Искрено коварен, смазващо е.
- Знаеш ли какъв е най-лесният и най-сигурен начин да направиш депресията видима? - гласът му е тих.
- Какъв? - въпросът му ме изненадва.
- Да говориш за нея. Това е най-сигурният начин, ето така ще излезеш от заешката дупка възможно най-невредима. Колкото повече от мислите ти стават открити, толкова по-безобидни стават. Това да споделяш с някого създава нещо като shared consciousness, база от мисли, до които всеки има достъп, всеки може да редактира. Ти не си сама, но трябва да направиш първата крачка. Справяш се добре.
- И тук идва ролатя на терапията. - казвам го почти мелодично.
- Не, не само. Вземи някой приятел например, приятелите също държат на теб и те изслушват. А, ако не, значи ти трябват нови приятели. Шегувам се, наполовина. Виж, не може да очакваш всичко от приятелите си, те не са терапевти, нито пък психолози, светът им не се върти около теб, но могат да ти помогнат като те изслушват. Надявам се знаеш това.
- Знам. Мисля, че знам. За секунда се разсеях, просто, често ме питаш дали знам разни неща, главно в контекст истини за мен или за света, или това как ще се оправя. Мисля, че е сладко.
- Ти си сладка. Това също го казвам често, но всеки път е истина.
- Утре може да се разхождаме в парка. Ако искаш. Аз много обичам да се рахождам в парка, особено по тъмно, а по тъмно мога само, ако съм с някой. Мисля, че ще е много романтично. Ще си намерим някоя забутана пейка, на която да се натискаме. - засмивам се.
- Разбира се. С теб всяка забутана пейка е приключение.
- Аз съм по скучните приключения. Шегувам се, просто обичам тихи и спокойни места. Не разбирам хората, които искат динамични срещи, да кажем, катерене и тем подобни глупости, не се сещам за по-реалистичен пример. Аз искам да видя теб, не да видя как се изтърсваш от някъде, или, не знам, аз просто искам да се фокусирам над човека, с когото съм, а не над обстановката. - отнасям се.
- That's a valid opinion. Някои хора търсят тръпка.
- Да, но я търсят през цялото време, през повечето време. Мисля, че на такива хора нищо никога не им стига. Или по-скоро никой. Все едно търсят бариери, които да поставят между себе си и човека, с когото са. Какво бихме могли да си кажем на среща, състояща се от скално катерене?
- Някои хора се сплотяват така. - звучи замислен. - Един вид общо преживяване, крещят, смеят се заедно. Нещо, което да споделят.
- Може би аз просто предпочитам споделените разговори. Може би това ме сплотява с хората, споделянето. - до сега не съм се замисляла.
Стефан започва да се смее.
- Какво? - и на мен ми става смешно, въпреки че дори не знам на какво се смее.
- Каза, че разговорите те сплотяват с хората. Не мога да реша дали това ще те направи по-добър или по-лош психотерапевт. - все още се смее.
- Значи ще съм лош психотерапевт? - отговарям с престорено отчаяние.
- Не казах това. Това да си психотерапевт не е лесно - както съм сигурен, че знаеш. Пази се дистанция. Нужна е много добра работна хигиена, не трябва да позволяваш на хората да ти влязат под кожата.
- Защо? - въпрос, който рядко задавам. Повечето пъти имам теории.
- Светът е пълен с жестокост и ти трябва да си готова за това. Хората ще идват и ще си отиват и всеки ще оставя по нещо. Хората ще идват при теб с травмата си. Това е нещо, от което ще трябва да се отърсваш всеки ден като се прибереш. Както си оставяш якето на закачалката преди да влезеш. Травмата трябва да си остане в офиса ти. Пациентът споделя с теб, но травмата трябва да остане извън теб. Или ще те погълне. Звучи драматично, но е така. - звучи замислен.
- Прав си. Мразя това колко си прав. Да, аз, мисля, че ще се справя. Мислила съм си за това. И въпреки това се притеснявам. Откъде да знам дали ще се справя? Няма как да съм сигурна, аз не съм психотерапевт, не мога да кажа какво е. - несигурна съм.
- Аз мисля, че от теб може да стане един страхотен психотерапевт. Но трябва наистина да го искаш. Всъщност, не само да го искаш, нещата не стават с искане, все пак. Трябва да се потрудиш и да продължаваш да се трудиш. Но в края на деня трябва да е като всяка друга работа. Не трябва да попива в личния ти жив- По дяволите. - звучи раздразнен.
- Какво има?
- И 25 е, трябва да тръгвам. Утре. 18:30.
Чакам те пред вас. Окей?
- Окей. Чао, липсваш ми.
- И ти.
