Космически ангел

Пета глава

С малкото си останали сили и мозъчни клетки Лита прокле за кой ли път мига, в който беше взела решението да стъпи на борда на космическия кораб, а след това се върна към първоначалните си молитви той да кацне колкото се можеше по-скоро.

Макар и нелегалното ѝ качване на него да ѝ се беше сторило правилно и дори отчасти вълнуващо, тъй като никога до този момент не ѝ се беше налагало да лети в космоса, впоследствие обаче беше осъзнала, че тялото ѝ не беше никак доволно до рязката промяна. Космическата болест я беше сграбчила още с издигането на кораба от Нептун и бързо я беше повалила на колене. Не можеше да понася движението, което по принцип всички твърдяха, че почти не се усеща. Очевидно обаче Лита не спадаше към графата с тези хора, защото вместо обичайния релакс, който останалите изпитваха, тя се „наслаждаваше" на изпиващите изцяло силите симптоми на световъртеж, постоянно гадене, присвиване на стомаха и дразнещо стягане на главата, породено от задействаната изкуствена гравитация. Не можеше да повярва, че един космически полет беше успял да я съсипе физически дотолкова, че да стане неспособна дори да стои права за повече от няколко минути на ден.

Вече се беше отказала да брои от колко време пътуваше, защото дните ѝ се сливаха в един еднообразен и непрестанен цикъл на отчаянието, от който сякаш нямаше отърване. Може би пътуваше от месеци, но можеше и да е от дни. Не знаеше, но имаше чувството, че благодарение на постоянното си физическо неразположение постепенно започваше да губи и по малко от разсъдъка си. Беше ѝ писнало да се разлага на пода в карцера. Често използваше многото си свободно време за сън, като по този начин целеше да се отърве поне за малко от налегналата я болест. Останалата част от денонощието си обичаше да го прекарва в разсъждения кой факт повече я ядосваше – този, че се беше вмъкнала без разрешение на кораба по време на спирката му на Нептун, или този, че толкова бързо екипажът на кораба беше успял да я разкрие. Така и обаче никога не стигаше до крайно заключение по този въпрос и единственото, което успяваше да постигне, беше повече мисловно напрежение, което пък водеше до още по-голямо увеличаване на главоболието и още по-голямо желание да спре полета на кораба собственоръчно при първа възможност.

Ако можеше, щеше с най-голямо удоволствие да изключи мислите си, но за съжаление, не беше андроид. Подобни екстри не бяха присъщи за човешките същества. Раздразнена от този факт, Лита с мъка промени легналата си позиция, като този път се обърна наляво с лице към най-близката стена. Дори това нищожно действие обаче ѝ докара допълнително виене на свят и тя се застави да затвори очи и да успокои дишането си. Тъй като проспиваше почти цялата част от денонощието и едвам извършваше физичеки движения, различни от лежане и въртене, не изпитваше нуждата от сън. Въпреки това обаче нищо не ѝ пречеше да опита отново да се унесе. И без това беше успяла да измоли от екипажа да ѝ дават по две приспивателни с всяка доставка на храна за деня. Вече беше глътнала едното, така че очакваше ефектът му да се прояви възможно най-скоро.