Космически ангел

Седма глава

Командир Ингмен.

Колкото и пъти Давид да чуеше това обръщение към себе си, така и все още не можеше да се го възприеме като свое собствено. Внезапната промяна, свързана с изоставянето на длъжността на обикновен началник на изследователския екип и приемането на тази на командир на космическия кораб, го беше стъписала из основи. Пътят към върха на йерархията не беше никак лесен. По принцип се започваше от нищото и всеки се специализираше в дадена област. Много рядко се случваше някой от изследователския екип да се издига в позицията на основен управляващ кораба, но ето че очевидно на Давид му беше гласувано доверие, което той не биваше да предава, каквото и да му костваше това, дори и това значеше да се обърне срещу собствената си приятелка. Някои неща изискваха косвени жертви и те трябваше да бъдат направени в името на общото благо.

Гледаше много да не се отплесва в мисли за Андра. Не можеше да отрече, че не го гризеше съвестта за това, че я беше арестувал само заради потенциалните ѝ намереиия за изследването на Донум, но въпреки това обаче предпочиташе да се успокоява с мисълта, че беше направил това не от лоши чувства към нея, а поради загрижеността си за екипажа. Надяваше се, че някой ден щеше да му прости за стореното. Професионалните отношения се различаваха от личните. Именно тя му беше набивала това в главата през няколкото месеца, в които бяха заедно. Беше крайно време да приеме думите ѝ и да действа, както смята за правилно.

Или както Ал-Рашид му наредеше.

Давид се закашля, за да възвърне гласа си, и мигом изправи раменете си при появата на холограмната фигура на директора на „Спейс Травъл". Все още се чувстваше някак некомфортно да общува с новия си шеф. Допреди да стане командир не беше имал подобни задължения, но като най-висшестоящ от експедицията, голяма част от работата му включваше писане на доклади, обобщаване на информация и обстойно представяне на всяка една подробност на Ал-Рашид. В повечето случаи по момента това се беше случвало в електронен вариант, но днес директорът беше сметнал да привика Давид на среща на четири очи.

– Приятно ми е да Ви видя отново, комндир Ингмен.

До този момент Давид беше разговарял с тъмнокосия етнически арабин със завидна банкова сметка само веднъж – когато му беше поднесъл на тепсия поста на командир и го беше накарал да даде окончателен отговор дали приема цялата тази отговорност веднага. Именно поради тази причина, все още несвикнал с подобни работни срещи, Давид се чувстваше не намясто и не знаеше как точно трябва да се държи. Искаше му се да се представи във възможно най-добра светлина. Беше си казал, че щеше да се постарае това да стане реалност и да опрадвае големите очаквания, който Ал-Рашид очевидно имаше към него и работата му. Въпросът обаче беше в това, че събитията бяха динамични. Не беше имал времето и спокойствието да опипа почвата, да се приспособи. Да бъдеш командир се учеше с години.