Космически ангел

Шеста глава

– Можеш ли да спреш да се разхождаш поне за една проклета минутка? – изпуфтя Лита и разтърка слепоочията си. – Завива ми се още повече свят, като те гледам.

Забележката достигна до ушите на Андра, но тъй като беше поредната, която беше излязла от устата ѝ през последните няколко часа, реши да не я отразява. Не беше способна да стои на едно място и да гледа белия таван. Имаше нужда от движение, тъй като кипеше от енергия и ярост. Така и не беше успяла да заспи. Беше предпочела да прехвърля в главата си всички потенциални варианти за бягство, които можеше да измисли, но нито един от тях, за съжаление, не можеше да бъде приложен в действие.

– Нещо сложно ли помолих? – продължи Лита, но отново не беше отразена, както ѝ се искаше. – Не искам много.

Мълчание. Стъпки от едната страна на изолатора до другата. Вдишване. Издишване.

– Някога изобщо вслушваш ли се в чуждите думи? – поинтересува се.

Андра се спря. Опитваше се да го прави предостатъчно дълго време, но никой така и не се беше вслушал в нейните, защото всеки си преследваше собствените интереси. Гневът отново я жегна и тя сви пръстите си в юмруци.

– А ти някога млъкваш ли? – отвърна ѝ, изоставяйки зад гърба си официалния тон, с който беше говорила толкова дълго време. Вече не беше командир, а на всичкото отгоре в момента стоеше пред нахална престъпничка, която дори не ѝ беше на нивото.

– Ако трябва да бъда честна, не съм толкова разговорлива, колкото си мислиш. Воденето на разговор е достатъчно изтощително в това ми състояние в момента. Особено пък с човек като теб.

Макар и прекалено вглъбена в настоящите си и бъдещи проблеми, за малкото време, което беше прекарала в изолатора, Андра беше забелязала, че Лита нито веднъж не се беше изправила, за да се раздвижи. Единственото, което правеше, беше да пълзи по земята като червей и да се върти във всички посоки, като всяко едно движение беше следвано от пъшкане и тихо мърморене под нос за неща от сорта на омраза, несправедлива съдба и космически кораб.

– Космическа болест? – попита я, макар и въпросът да беше реторичен.

– Космическа болест, космическа депресия – започна да изрежда на пръсти Лита, – а скоро и космическа лудост, ако в скоро време не стъпя на някоя планета. Вече започвам да усещам как мозъкът ми се топи. В този ред на мисли, ще се радвам поне да ме уведомиш след колко време ще бъда екстрадирана. Уверявам те, че ни най-малко няма да се съпротивлявам на слизане от кораба.