Космически ангел

Девета глава

След като беше възприела кратката версия на историята за събитията на кораба след напускането му на Слънчевата система, Лита не беше спряла да се държи подигравателно към Андра, но въпреки това обаче в тона ѝ започна да се усеща някаква минимална доза мекота. Макар и самата Андра да беше отказала да изслуша Лита по време на залавянето ѝ, тийнеджърката все пак беше решила да не отвръща със същия жест и се беше постарала да влезе в положението на бившия командир на космическия кораб, изпълняващ експедицията „Отвъд хоризонта". Това навеждаше Андра на мисълта, че все пак съквартикрантката ѝ в изолатора имаше нещо подобно на сърце и беше способна да изпитва съчувствие, въпреки че през повечето време се опитваше да го потиска надълбоко в душата си, скрито под раздразнение, сарказъм и непрестанно оплакване.

Андра беше изгубила представа за времето. Часовникът на гривната ѝ беше единственото, което работеше от нея, но дори и с него отново изпитваше трудности да следи колко дни бяха изминали от затварянето ѝ. По последни изчисления би трябвало да са минали между пет и седем денонощия, а това означаваше само едно – съвсем скоро космическият кораб трябваше да навлезе в орбитата на първата планета от групата – Инсептор – а това означаваше също така, че шансовете ѝ за измъкване и евентуално отлитане към Донум, ако изобщо все още същестуваха, рязко се изпаряваха във въздуха като дим с всяко следваща секунда.

Напук на мърморенето на Лита към Андра, че не трябва да се връзва на бележката и да се поддава толкова лесно на влияние, тя продължаваше открито да вярва на искреността, която се скатаваше зад нескопосано надрасканите думи на Молейн.

– Няма как да знаеш, че именно тя ти я е пратила – напомняше през час като черна станция Лита всеки път, щом Андра споменеше листчето, а това се случваше прекалено често.

За огромно учудване и на двете обаче, първата бележка не се оказа последна, а дори напротив. Тя беше дала началото на поредица от кратки съобщения, които Андра получаваше всеки ден като тайна екстра към буламача си. Повечето от тях гласяха почти едно и също, като сякаш представляваха едно постоянно напомняне за това да бъде в готовност и да чака. На Андра и без това друго не ѝ оставаше. Крепеше я единствено малката надежда, че може би в скоро време, най-вероятно преди кацането на Инсептор, щеше да има някакво развитие по случая. Самата мисъл, че имаше вероятност да напусне тези четири стени и на всичкото отгоре и да потегли към Донум, поддържаше желанието ѝ за живот през тези иначе еднообразни до писване дни, които се състояха в опити да заспи, а след това и в опити да се поддържа будна.