Космически ангел

Единадесета глава

Време за вечеря.

Студеният рамен, които беше поднесен на Андра и Лита, определено се нареждаше в топ пет в класацията на най-отвратителните ястия, които можеха да им бъдат сервирани.

– Остави ни нас, ние сме ясни, но колко безсърдечно чудовище трябва да си, за да причиняваш това на горката храна? – гласно се възмущаваше Лита, докато ровеше смръщено с клечките си в купата. Досега се беше въздържала от коментари, защото ги смяташе за излишни, но имаше моменти, в които не можеше да си затвори очите за несправедливостта. – Дори във фабриката не беше чак толкова зле.

– Готвачите в кухнята са андроиди – запозна Андра Лита с това как стояха нещата на кораба. – Те правят каквото им е наредено. Нужно им е само да им се даде команда и веднага могат да превърнат готварски шедьовър в пълен буламач. Не ги вини.

– Не ги виня аз, а стомахът ми – защити се и се насили да пъхне парче свинско, което имаше вкус като всяко друго месо, което им се даваше – на подметка.

След като Лита беше споделила част от миналото си, отново се беше върнала към обичайното си държание на вечно бясна на нещо тийнeйджърка, което всъщност в крайна сметка не бешe много далеч от истината.

– По закон престъпниците имат право на едно последно желание, преди да им бъде изпълнена смъртната присъда, а моето е поне веднъж в жалкия си живот да сложа нещо в устата си, което да става за преглъщане – нареждаше наред нептунианката, но въпреки това правеше опити да дъвче. – Открито ти завиждам, че поне до момента си яла нещо различно от помии.

Двойният стандарт, който се прилагаше, не беше честен. Всеки заслужаваше да се храни пълноценно, независимо от поведението си в обществото. Лишаването от това изконно човешко право беше пример за дискриминация, за която обаче никой не смееше за проговори.

– Слушаш ли ме изобщо?

Набитото око на Лита не пропускаше нито един детайл. Беше говорила разпалено в продължение на минута, но реакция от страна на по принцип разговорливата Андра така и не беше получила. Лита беше наблюдавала как постепенно концетрацията ѝ беше ослабвала и отслабвала до момента, в който напълно се беше изпарила. Зареяният в нищото поглед, безизразното лице и пълната незаинтересованост бяха ключови знаци за очевидното.