Космически ангел

Осма глава

Като действащ командир той имаше правото на достъп до всяко едно помещение само и единствено със сканиране на биометричните данни. Положи крак в отредената на учените зала, които получаваха информация от наблюдателния екип и се впускаха в подробно изучаване. Както се казваше на разговорен език, те правеха от нищо нещо. Основата, положена от наблюдателите, постепенно се надраждаше до невиждани размери и така наяве се появяваха множеството открития относно новата група планети.

Тъй като в момента беше времето от деня, в който се извършваше предаването на смените, в залата цареше лесно доловим хаос, тъй като тези, които бяха дневна смяна, се стараеха да дадат възможно най-подробен отчет за работата си на заместниците си нощната за възможно най-кратко време, което често водеше до определени неразбирателства помежду им. Можеше да се каже, че от целия екипаж учените представляваха най-хаотичното звено, което беше иронично, защото длъжността им очакваше от тях да бъдат точно обратното – точни и подредени. При тях обаче очевидно през цялото време цареше един творчески безпорядък, който обаче изненадващо до момента така и нито веднъж не се беше отразил на експедицията. Никой не можеше да оспори фактите, че в крайна сметка взимаха работата си насериозно, макар и на пръв поглед никой да не би повярвал на това. Те работеха и живееха своя малък подреден хаос и си се справяха отлично с това, така че нямаше нужда да им бъдат правени забележки. Въпросът беше да се върши работа, а това се случваше постоянно. Нищо друго нямаше особено голямо значение.

След като обходи с поглед всеки един от учените, а те му отвърнаха с уважително кимане на глава, Давид се зае да търси след тълпата лицето, което най-вероятно беше причината за това да се черви пред Ал-Рашид. Нямаше как да не я намери, тъй като при предаването на смените тук се скупчваха всички учени.

Встрани в дъното.

Давид се устреми към професорката, чиято яркочервена коса можеше да се забележи дори и от друга галактика.

Молейн Рит беше в процес на подготовка за напускане на залата. Дванадесетчасовата ѝ смяна най-после беше приключила. Имаше чувството, че ако не си скоро не излеше през тази врата, щеше да полудее. Клаустрофобията ѝ обичаше да се обажда от време на време и да я критикува за това как изобщо се бше съгласила да се качи на космически кораб. Истината беше обаче, че единственото по-силно от страха ѝ от затворени пространства, беше желанието ѝ да разкрива тайните на космоса. Беше ѝ се наложило да потисне фобията си и в повечето случаи го правеше доста успешно, но днес очевидно не беше един от късметлийските ѝ дни, за съжаление. Въпреки това обаче постоя половин час след края на смяната си, за да обясни на колегата ѝ от нощната смяна какви ги беше свършила и какво се очакваше от него да бъде допълнително направено. След като беше приключила това свое последно задължение, вече имаше пълната свобода да си тръгне.