My Hero /L.H.

Красива е.

2 седмици. Вече две седмици живея при момчетата. Разбираме си се добре и се опознахме  доста. Люк ми се извини, че се е държал така и сега сме си много добри приятели. Аз дали искам да сме приятели? Нямам идея. Много пъти се хващам да го зяпам, често се изчервявам като ми говори, или просто като ме погледне мило, от което се чувствам адски неловко.

-Амбър? – Люк се подаде през врата. – Искаш ли да се разходим? Не ми се седи тук, а другите ги мързи.

-Става. – Свих рамене и се изправих.

Признавам, понякога успявам да удържа руменината да не се покаже по бузите ми.

-Кога ще идва приятелката ти? – Той ме изкара от мислите ми.

-Не съм говорила с нея, но тя ще ми пише. Поне така си мисля. Хей, хайде да си вземем сладолед?

Той кимна и се запътихме към павилиончето.

След като си ги взехме, тръгнахме към парка.

-Целия си се нацапал! – Засмях се и го погледнах.

Той се опита да се почисти, но не уцели мястото.

-Чакай, нека аз. – Той кимна и ми подаде салфетката.

Взех я и почистих шоколада от лицето му.

Бяхме на милиметри разстояние и едно момиче изпищя.

-Това е Люк!

След миг имаше около 10 момичета около нас.

-Аз ще те изчакам на някой пейка. – Съобщих тъжно и се измъкнах от тълпата.

                                                                              (*^▽^*)

След като се снимах с момичетата, се опитах да се измъкна от тях, но едната ме спря.

-Това ли е новата ти приятелка? – Попита мило. – Красива е.

-Да. – Въздъхнах. – Много е красива.

-Наистина ли ти е приятелка? – Момичето попита шокирано.

-Не точно, но се надявам в най-скоро време да стане.

Те се засмяха леко и кимнаха. След като се отдалечиха, се запътих към Амбър.

-Хей, не се сърдиш нали?

-Не, изобщо. – Тя се засмя и ме погледна. – Ще тръгваме ли?

Кимнах и се изправих.

По пътя не си казахме и думичка, но пък не беше от онази неловка тишина. Просто една обикновена тишина.

Веднага след като влязохме в къщата тя се качи в стаята си.

-Какво става братле? – Майк се появи от кухнята.

-Не знам. – Въздъхнах и му разказах цялата случка от парка.

-Защо не я поканиш на среща?

-Не знам. Не е толкова просто.. – Свих рамене.

-Напротив, всичко е адски лесно - харесваш я, каниш я на среща, тя приема и заживели щастливо.– Той започна да ръкомаха.

-Ами ако откаже?

-Не ми се вярва. – Той се засмя. – Не виждаш ли как те гледа?

-Гледа ме, както гледа вас. – Свих рамене.

-Да бе! – Той извъртя очи. – Все едно, просто я покани, нищо няма да стане.

-Могат да станат много неща. – Появи се Аш. – Ако тя откаже, може да прекъснат приятелството си за винаги, което ще наруши цялостната структура на дома ни. Ще започнете да се отбягвате, да се карате и накрая мира тук ще отиде по дяволите. – Той сви невинно рамене.

-Много ме успокои. – Извъртях очи, а Майк го удари.

-Просто я покани и ще видиш какво ще стане. Така не можеш да гадаеш.

-Прав е, не можеш да знаеш какво ще стане. – Един път и Аш да каже нещо умно.

-Добре де, отивам. – Въздъхнах и поех към стълбите.

Пристъпих тихо и неуверено и почуках на вратата.

-Влез. – Чу се от вътре и отворих.

Какво за бога правя?!

-Хей, може ли да те питам нещо?

Тя кимна и аз поех дълбоко въздух.

-Ще излезеш ли с мен?