Queen

2. Our difference is from here to Hell!

Или пък той ще се превърне в моя? Малко след втората фигура със странно име, начертана на дъската, аз звучно ударих главата си в чина и въздъхнах.
Знаех всички познати на човечеството бойни изкуства и техники, можех да се справя с поне десет въоръжени мъже или ММА борци без проблем, бях превърната в бойна машина, още като дете, но никой не ме научи да се справям с геометрията. Тъпата геометрия, която ме преследваше като призрак, правещ всичко възможно да ме измъчи през всичките ми години в училище. И тази не беше по-различно. И в Америка геометрията беше не по-малко трудна за разбиране.
- Хей. - чух непознат глас до мен и нещо тежко тупна на чина, но не си направих труда да вдигна главата си. Бях потънала в самосъжаление, оставете ме намира да си се самосъжалям!
- Хайде де, поне едно здрасти кажи. - кой си ти, че така нагло да ми прекъсва...
"Малее, какви очи."
До мен стоеше високо момче с руса права коса, най-сладката усмивка която съм виждала някога и най-дълбоките светли сини очи на света.
Той се усмихна, а аз мислено се ударих. Това на глас ли го казах?
- Здравей и на теб?  Аз съм Картър , приятно..
- Може ли да споделите с нас, какво толкова вълнуващо обсъждате г-це Де Лука, че да не слушате в часа ми? Излезте на дъската!
- А-аз..- Мамка ти, Ломбарди!
- Веднага, Куин!
Запътих се към дъската. Минавах покрай чиновете на новите ми съученици, когато видях подмолната усмивка на един от тях. Той беше сложил крака си така че да се спъна. Аз да не съм сляпа. Прескочих крака му бързо и тъкмо щях да продължа, когато усетих нечия ръка да удря дупето ми. В следващия момент идиота, който си беше позволил да ме докосне с ужасните си ръце беше повален на земята и успях да го запозная с юмруците си няколко пъти преди едни силни ръце да ме хванат през кръста и да ме отдалечат от него.
- Пусни ме! Пусни ме да му размажа грозната физиономия!
Бях притисната до него и отново усетих силния аромат на Армани. 
- Стига, Куин! Успокой се!- тихо прошепна в ухото ми. А аз затворих очи и го оставих да ме изкара от класната стая пред всички учудени погледи.
-Успокой се!- повтори отново Себастиян и аз се вгледах в зелените му очи. Успокоих се. Той хвана ръцете ми и ги вдигна пред очите си. Колко силно съм го удряла? И двете ми ръце бяха в кръв, а дори не бях сигурна дали е моята. Ломбарди ме задърпа към най-близката тоалетна и влязохме вътре. Май не му пукаше, че не беше много добра идея да влиза в тоалетната с една от ученичките си.
-А-аз.. не трябва да съм тук.-успях да промълвя, когато той ме хвана за кръста и ме постави на плота до мивката като малко дете. След това проми с вода и двете ми ръце.
- Как можа да съсипеш още първия час в първия ми работен ден! - той въздъхна и спря водата, а аз скочих от мивката. Не много умно действие, глезенът пак ме заболя, но нямаше да му го покажа.
- Аз ли съсипах часа ти? Онзи кретен си позволи да докосне задника ми, той си го търсеше и си го получи. - след това излязох и блъснах вратата след себе си. Имах нужда от цигара.
Исках да си тръгна. Как можах да оплескам нещата още първия ден.
До края на часа седях навън. Вятъра духаше силно и разрошваше русата ми коса. Между червените ми устни имаше запалена цигара.
- Хей, момичето със здравото круше! -бавно и с досада се обърнах към източника на звука.
Беше момиче. С тъмно руса коса и сини очи, и огромни устни.  - Джулия, приятно ми е.- тя подаде ръката си с перфектен маникюр към мен. Какво пък, може би този път ще се задържа. А и тя ми изглеждаше като свястно момиче. 
- Куин.- усмихнах и се мило, противно на външността ми, която крещеше "кучка". Точно тази моя външност плашеше нормалните момичета в предишните ми училища и често попадах в групата на кралиците-кучки, които всяко училище притежаваше. Вярно, че не попадах в категорията на добрите, но пък не бях и за при кучките. За това и се надявах този път да е различно. 
- Беше страхотна в класната стая! Как само му скочи на този тъпак, Маркъс. Никой до сега не го е правил.
- Надявам се това да го научи да си държи ръцете до тялото, за да не остане без тях. - загасих цигарата си и изхвърлих фаса, а Джулия се засмя. Тя си мислеше, че се шегувам?
Звънецът би. Страхотно сега щях да закъснея за втория час. Поне бях запомнила, че и втория ми час е висша математика с "г-н Ломбарди". Не исках да влизам в този час.
- Пак имаш висша математика нали? - гласа на Джулия ме изкара от мислите ми.
- Мхм.
- Ще влизаш ли? След като излязохте заедно с господина той се върна бесен. Хвана идиота Маркъс за яката и му каза да се маха при сестрата и да не се връща в часа му. Освен това му каза, че ако това стигне до Директор Диаз, ще повтаря висша математика до края на живота си.- Джулия ме потледна със загадъчна усмивка, а аз спрях на мястото си. Себастиян е направил какво? Вместо да задавам тъпия си въпрос на момичето просто вдигнах рамене.
- Поне няма да се налага да виждам ужасната му физиономия пак.
С Джулия влязохме в стаята и се запътихме към местата си. Себастиян вдигна очите си от учебника само за секунда, но не каза нищо.
- Куин. -Какво направих пак? Дори не бях седнала на мястото си все още. Завъртях се към дъската и получих двадесет и четири каратова усмивка. Усмивка, която би разтопила всяко друго момиче на вселената, но не и мен. - Така и не излезе на дъската. - Мамка ти, копеле. От километри си личеше, че бях скарана с геометрията, защо ме измъчваше така.
Тръгнах към дъската. Щом така сте решили, г-н Ломбарди, така да е.
Щом стигнах до бюрото се протегнах през него, за да стигна до маркера, който все още беше в ръцете на престъпно красивия ми учител по математика. Гърдите ми щяха да изскочат през деколтето, както и неговите зелени очи. Така ти се пада! След като взех маркера се запътих към дъската.
- Както виждаш Куин на дъската са начертани  две тела. Как ще намериш общата им обиколка?
- Като ги сложа едно върху друго, г-н Ломбарди. - говорех бавно и тихо, намигнах му. Точно като мръсниците по филмите. Стоях достатъчно близо до него и същевременно достатъчно далеч, че да не изглежда неприлично. И виждах в очите му как се разтапя.
- Ох..Някой друг да излезе на дъската! Сядай Куин! - Куин 1- Себастиян 0! И защо не спира да повтаря името ми, дявол го взел! Целия клас разбра, че новия учител ме познава, защого прави още по-очевидно.
Запътих се към чина си, където ме чакаше русото момче. Картър? Мисля, че така беше казал преди.. някои събития.
- Е, аз съм Куин. Както предполагам вече разбра. - седнах на мястото си и проговорих. Можех ли да запазя поне един ден спокойствието си преди да стана център на внимание? Защо вниманието беше притегляно към моя милост като магнит от желязо.
Той ми се усмихна. Колко беше сладък!
Не си говорихме повече. Изчакахме да свърши часа, в който сякаш ми говореха на китайски. Имах отчаяна нужда от второ кафе.
- Хей, Картър. Понеже все още не знам кое къде се намира в това училище, ще ми покажеш ли от къде мога да си взема кафе? - изчаках русокоското да прибере телефона си в джоба на тъмно сините си дънки и да вдигне погледа си към мен. Усмихна се.
- Разбира се, красавице. - излязохме заедно от стаята. И докато той ми обясняваше как да стигна до училищния бюфет, аз наблюдавах как всяко едно момиче, покрай което минахме в коридора му се усмихваше и погледа и го проследяваше. Не че очаквах друго. Мамка му, той беше толкова красив.
Най-после се сдобих с чаша горещо черно кафе. Картър се запъти към неговия час, а аз имах два последователни часа средновековна литература. Разбрахме се да се видим пред моето шкафче, след края на първия блок часове, за да отидем заедно към столовата на училището.
В часа по средновековна литература стигнах до няколко извода. Първо, Шекспир звучи много по- добре на италиански. Това, което в момента ми преподаваха звучеше по-скоро като  стихотворение писано от тепърва "прохождащ" писател.
Второ, идеята да си намеря приятели тук ми се струваше все по-добра. И трето - клюките тук се разнасят със скоростта на светлината.
И вече всички знаеха за русото момиче, което се усмелило да удари Маркъс- страшилището на това училище. Ако това им е страшилището жал ми е за тях.