Queen

9. You're as wayward and insane as your mother!

- Алекс.. - дори не знаех какво да му кажа, по дяволите.
- Благодаря ти, за това че беше честна..
От очите ми капеха сълзи, които той изтри. След това целуна челото ми и се обърна, за да влезе.
- Алекс, чакай!
Той се обърна отново към мен. Дори в тъмното можех да видя как светнаха сивите му очи.
-Искаш да добавиш нещо ли?
Исках да му кажа нещо, да го спра, но думите не ми излизаха от устата.
- Така си и мислех.
Влезе вътре, а аз дори не можех да помръдна. Апартаментът ми беше пълен с хора, а по-сама не бях чувствала никога.
След няколко минути влязох, намерих баща си да разговаря с Ел,а когато ме видяха притеснени изражения се изписаха на лицата и на двамата.
- Изгонете всички! Искам да остана сама!
Отидох в стаята си и се заключих, няколко човека се опитаха да ме спрат, но всички бяха отрязани. Музиката беше спряна веднага, а скоро след това стана тихо. Набързо написах едно "Погрижете се за Картър, надрусан е, а аз не се чувствам добре." на Джулия и изключих телефона си.
Сълзите ми не спираха.. Като водопад.
След известно време се чу леко почукване на вратата.
- Куин? - беше тате.
- Тате, добре съм. Просто имам нужда да остана сама.
- Добре, мила. Ако искаш нещо ние сме тук.
Не помня кога съм заспала, било е плачейки. Мислих много тази вечер, но нищо не измислих. В главата ми се въртяха толкова много глупости.. Вечерта на рождения ми ден беше ужасна и изтощителна, а така продължи и цялата седмица след това. 
В Понеделник се събрах и отидох на училище. Влязох в първия час - американска история с чаша силно кафе и тъмни очила на очите. Учителката по история беше по-жива от всякога до сега. Чудесен ден избра, просто. След няколко въпроса, на които аз отговорите, разбира се, не знаех ми завъртя една красива двойка със задоволна усмивка.
Майната ти!
Картър не се мярна на училище, което значеше, че трябва да му се обадя, за да видя как е. Не ми се занимаваше, обаче.
А след това имах и час със Себастиан. Труден.. Много труден час.
Ломбарди се държеше тъпо, крещеше по всички, правехме и тест, а когато аз отидох да му предам моя лист той го скъса без да го погледне.
- Какво, по дяволите?
- Сядай!
- Но, господин Ломбарди..
- Казах ти да си седнеш на мястото, Куин! Освен ако не искаш да отидеш направо при директора.
Просто си взех нещата и напуснах стаята.
Качих се в колата си и реших да разпусна с малко шопинг. С Картър си разменихме няколко думи, каза че не се чувства добре и ще спи цял ден. Ел вече ме чакаше в мола, когато стигнах.
Шопинга е добро начало. Хайде, седмицата ми не може да започне толкова лошо. Прибрахме се с пълни торби и щастливи с надеждата, че нещата ще се подредят.
Е, да ама не.
Вторник беше още по-ужасен. Сутринта се успах. Опитвах се да се оправя на бързи обороти, когато отворих едно от чекмеджетата на бюрото си. Мамка му, мамка му! Не! Най-отгоре в шкафа бях сложила една от малкото истински снимки на мама, на който не изглежда нежна и невина. И, по дяволите, с рязкото отваряне на шкафа снимката беше разкъсана на две.
Побеснях. Просто ми писна да рева. На излизане тате ми каза, че Алексей е заминал за Русия още онази нощ, а освен това карабинерите не спряли разследването срещу нас.
Слетобяда във вторник го проспах, само защото така както е тръгнало ще взема да се самозастрелям, докато зареждам някой пистолет.
В сряда Картър се върна на училище. Буреносният облак, който висеше над главата ми обаче помрачи настроението на цялата маса на обяд. Картър направи няколко опита да ме развесели, но нервите ми бяха опънати като струни на китара. В сряда имахме два часа с Ломбарди. Идиота си позволи да прати гаджето ми в другия край на стаята, под претекст, че сме си пречели и не сме слушали в час. Бях изкарана на дъската и докато се опитвах да си спомня как да реша уравнението, което беше написано, Себастиан застана зад мен и уж небрежно и съвсем по учителски хвана ръката ми, с която държах маркера и написа решението. Едва ли не ме беше прегърнал пред целия клас. Ароматът на Армани ме опияни. Нямаше как да го избутам от мен, защото щеше да изглежда твърде подозрително в очите на съучениците ми. "Колко голям мухльо! Мога да те изчукам тук и той да не направи нищо!" - беше ми прошепнал, докато решавахме.
Когато се обърнах, за да се върна на мястото си ръцете на Кар бяха стиснати в такива юмруци, че кокалчетата му бяха побелели.
Слава Богу не коментирахме постъпката на учителя ни. След училище се разходихме, в опит да бъда успокоена. Картър ми разказваше за това колко зле се чувствал от ексазито, а аз се почувствах гузна за това, че не съм била до него.
Четвъртъкът нервите ми вече бяха на предела си и усещах, че скоро ще се скъсат.. И ще стане много лошо за някого.
Естел ме спря на вратата на апартамента, за да провери дали имам температура.
- Ама това е четвъртият ден подред, в който отиваш на училище по собствено желание!
- Естел, ти нямаш ли си друга работа!
- Хубаво де, не се ежи.. Човек да не се пошегува с теб.
Дразнеше ме всичко, дори въздуха ме дразнеше.
Пушех си цигарата и си пиех кафето, когато Тамара дойде при мен в четвъртък.
- Махай се, изобщо не съм в настроение за теб.
- Ама ти вярно се взе за много важна, а? Не забравяй, че това е моето училище, Куини.
- Тамара.. Не се заяждай.
- Исках само да ти кажа да  стоиш далеч от конкурса "Miss Barbie Bitch"!
- Какво общо имам аз с тъпото ти състезание.
"Miss Barbie Bitch" е конкурс, организиран всяка година от училищното настоятелство. Обикновенно претендентките се кандидатират за титлата сами, но често се случва участнички да бъдат номинирани за мис от съучениците си. Преди години конкурсът е бил просто "Miss Barbie", но всички претендентки били обвинявани, че се борят със зъби и нокти и се превръщат в истински кучки щом стане дума за победа. А след това се изместила и основната идея на конкурса. Сега критериите за оценяване са прости: Титлата получава най-голямата кучка в училището. Момичето, което се облича най-стилно, предизвикателно и секси. Момичето, което поставя всеки на мястото му, но го прави изискано. И ако се чудите как точно този формат е позволен и се провежда вече трета година в това училище просто си спомнете за милата мазна усмивка и фалшивия тен на директор Диаз.
С всичката тази информация, разбира се, се запознах по-късно.
По-късно след като вече беше.. Късно.
- Не знам какво общо имаш, но си част от претендентките, а това няма да го бъде! - Тамара викаше сякаш от това зависи живота и.
"Тя не е боксова круша, Куин! Тя не е боксова круша!
- И защо? Страхуваш се, че новата ученичка ще те победи в собственото ти училище? - повдигнах веждата си въпросително и зачаках отговор. Вместо това обаче, получих шамар. Силен и звучен. Усетих вкуса на желязо в устата си. Беше ме ударила с някой пръстен и беше сцепила устната ми. Случи се толкова неочаквано, че не успях да реагирам. Отдавна никой не се беше осмелявал да ми посяга.
- Не си мисли, че вчера си ми дошла от някаква си там малка държавица. Купила си скъпа кола и си много важна. Това е моята страна...
- Ти май се мислиш за безсмъртна, а?- чухте ли това? Това беше звука от късащи се струни. Всички наведнъж. А спомняте ли си като казах, че ще стане лошо?
- Моля?!
Сега тя не получи отговор. Ударих я само няколко пъти преди някой от цялата тълпа зяпачи да се осмели да се опита да ни разтърве. Всъщност бяха няколко човека, защото първите двама бяха брутално изхвърлени от мен. На единия му счупих ръката. Другия, макар и по-висок и тежък от мен преметнах и падна по гръб. Не можех да се контролирам! А трябваше! Защото някой наистина щеше да пострада.
Докато някой извика Диаз се качих в колата си и отпраших. Карах толкова бързо и рисковано, сякаш където и да бях тръгнала просто не исках да стигна. Карах часове наред преди да се успокоя. Телефонът ми не спираше да звъни за това го изключих.
Когато се прибрах все още бях ядосана. Татко и Естел бяха в хола и скочиха от местата си, когато влязох.
- Куин! Мамка му, Куин какво си направила? - татко започна да вика в момента, в който ме видя.
- Какво?
- Обеща ми, Куин! Обеща, че този път ще е различно и няма да свършиш изключена от това училище!
- Ще ми разрешиш ли поне да ти кажа какво стана? Тя ме удари първа! - Аз също виках.
- Момичето е със две счупени ребра, счупен нос и комоцио. Ръката на едното момче е счупена на две места, а другото е с извадено рамо! Знаеш на какво си способна, защо го правиш?
- Татко, нищо не разбираш!
- Същата твърдоглава ненормалница  си като майка си!
Буквално усетих как сърцето ми се разкъса.. Не се разби, а разкъса.
Не вярвах, че мога да бъда по-бясна от днес сутринта, но очевидно можех. Нямаше как да ударя баща си , а точно в момента изгарях от желание да го направя.
- Вие ме превърнахте в това! - прошепнах думите си и отидох в стаята си.
- Куин..
Затворих силно вратата и се свлякох по нея. Кога животът ми се превърна в това? Тук съм от толкова кратко, а вече забравям коя съм. Станах и сложих първите дрехи, които хванах в малкия куфар, които стоеше в шкафа ми.
Излязох без да ги погледна. Естел не каза нищо, което значеше че е съгласна с баща ми.
- Къде отиваш?
- Своенравните ненормалници не дават отчети!
Качих се в асансьора.
Когато вече бях в колата си му се обадих. Вдигна още на първото позвъняване.
- Куин, добре ли си?
- Имам нужда да избягам за няколко дни, идваш ли с мен?
- Навсякъде! Дай ми десет минути.
- Ще мина да те взема!