𝐭𝐢𝐩𝐬

five🌺

[a/n] Понеже очаквам объркването Ви, отсега казвам, че цялата глава ще ще бъде в ретроспекция, където Джимин е все още Джихьо. Съжалявам, ако главата е много объркваща. Ако имате въпроси, напишете ги в коментарите, а аз ще отговоря с удоволствие на всеки един от тях!

- ретроспекция -

Джихьо държеше голямата ръка на майка си, докато очичките й блуждаеха страхливо из тълпите от хора. Тъмнокосото момиче притисна телцето си в това на жената до нея, изпитвайки нужда да се почувства закрила от родителя си.

Джихьо прехапа треперещата си устничка и се опита да укроти бързия ритъм на сърцето си. Побъркваше се. Задушаваше се. Имаше твърде много хора на една твърде тясно място. Твърде перфектни хора, имащи твърде високи стандарти. А Джихьо бе едно твърде страхливо момиче.

- Страх ме е, мамо.. - тихото гласче на момиченцето стигна до слуха на госпожа Пак. - Да си ходим, моля те.

Джихьо бе едва на четири годинки, ала разбираше повече от връстниците си. Умееше да се изразява и почти се научи да чете и пише. Че кое дете на четири може да чете, пък камоли да пише?

Госпожа Пак кимна и вдигна дъщеря си, прегръщайки я. - Ти си най-нежното дете на света, миличка. Обичам те.

Сладкият кикот на Джихьо звънна като златно звънче и майка й се усмихна широко.

***

Изминаха шест години. Шест години, в които Джихьо търсеше себе си. Вече бе на десет годинки. Крехка възраст, в която тя обаче бе преживяла достатъчно неща, които да я научат на повече неща, които дори някои възрастни не знаят!

Майка й и тя отново бяха на разходка. Джихьо държеше голяма, кръгла близалка, оцветена в най-различни цветове. Очите на момиченцето блестяха всеки път, когато то поглеждаше към сладкото изделие.

- Мила, - госпожа Пак продума. - виж колко момичета има там. Отиди да се запознаеш с тях. Моля те.

Джихьо поклати главичка и продължи да върви напред. Не желаеше дори да гледа онези арогантни момичета, които бяха двулични със сигурност. Според малката Пак момчетата винаги са били по-добри приятели.

- Джихьо, отивай. - Майка й изрече сериозно. - Не ме карай да повтарям.

Момиченцето кимна, усмивката й от по-рано изчезвайки. Тя подаде близалката си и помоли майка си да я държи. С малки стъпчици се запъти към четирите момичета. Щом стигна до тях оправи косата от челцето си и надигна поглед към тях, усмихвайки се нежно.

- Здравейте, аз съм Джихьо! - тя подаде ръчичка към групата. - Искате ли да сме приятелки?

Едно от момичетата пристъпи напред и огледа Джихьо. Тя се изкикоти и я прегърна. - Да, ама ти носиш ли си куклите?

Малката Пак поклати глава. Та аз дори нямам кукли помисли си тя.

- Щом не си носиш куклите - изчезваш, Джихьо. Отивай при момчетата, така или иначе приличаш на такова.

***

Джихьо вече бе на петнадесет. Дружеше единствено с момчетата в класа си, и то с онези, които не й се подиграваха. Останалите от групата все натякваха на момичето колко малък бюст има, как никое момче няма да я хареса затова. Пълни глупости, които зависят от общите стереотипи.

Все едно ми трябват цици.. казваше си тя Предпочитам друго...

Джихьо понасяше обидите на Лиса, президентът на класа, който уж трябваше да поддържа реда в класната стая,, ала точно тя реално го нарушаваше.

Из училището се разнасяха слухове, гласящи, че Джихьо била лесбийска, че била луда и антисоциална.

Ала всъщност тя просто желаеше да бъде себе си. Макар да звучи клише, Джихьо винаги си е мислела , че е трябвало да се роди с пенис. Че е момче, затворено в женско тяло.

Знаеше, че никога няма да е като останалите. Не й беше проблем, честно казано. Да бъде различна я правеше специална.

Макар че точно това караше майка й да се срамува от нея.

Слуховете тръгнали от училището на Джихьо някак си бяха стигнали до квартала на момичето.

И затова госпожа Пак записа дъщеря си на психолог. За да се опита да я излекува от нейната лудост. Ала не знаеше, че така й помага повече.