femme fatale

i

Беше петък вечер, денят на семестриалния изпит, за който Мадс бе учил две седмици, а заедно със състудентите си бе планувал програмата за нощта, която се състоеше от посещение на градските барове и клубове, докато краката им не се уморят, а портфейлите им се изпразнят. Второто, сякаш побеждаваше в надпреварата. Хладният януарски вятър посичаше зачервените му бузи, докато чакаха упорито на дългата опашка пред новотворения лондонски клуб "Femme Fatale" . Мадс бъбреше заедно с приятелите си, за да поддържа настроението, въпреки че нещо отвътре сякаш го човъркаше. Онова натрапническо усещане, което го дърпаше за ръкава в най-неподходящите ситуации, онова, което сякаш улавяше сърцето му и го заменяше с чуждо. С нейното.

- Мадс! Спри да мислиш за изпита! – напомни му за пореден път Диего, най-добрият му приятел и съквартирант. Искаше да му сподели, че не бе това, че отдавна бе престанал да си спомня за изпита по *анатомия*, и че нещо друго го мъчеше. – Ще те напия толкова здраво, че знанието напълно ще изчезне от ума ти... - продължи той, завършвайки с поредната си пиянска история от миналата година.

Мадс се загледа в блестящия червен надпис над входа на клуба със свито сърце. Въпреки че това бе първото заведение за нощта, вече се чувстваше пиян.

С влизането си се настаниха на бара, момичетата, които не преставаха да се оплакват от обувките си на токчета, бързо намериха утеха във високите столове, които крещяха Барок на LSD, докато момчетата се заеха с многобройната поръчка на шотове и коктейли. Басът от силната джазова музика, която бандата на малката сцена изпълняваха, вибрираше в ребрата му, ушите му бяха зачервени, а устата му бе пресъхнала, някаква чужда ярост и вълнение се избиваха в гърлото му, докато поглъщаше третата си текила с лимон. Въпреки силната музика, клубът не бе обикновеното заведение с многоцветни неонови светлини, досадният диджей с техно плейлиста или мизерни тоалетни. Може би, защото бе първата му вечер, но изглеждаше, сякаш човекът, стоящ зад дизайна бе целял да постигне класа с атмосферата на джаз клуб от двайсетте години на двадесети век.

- Знаете чий е бара, нали? – подсмихваше се Диего, сръчквайки тъмната ръка на Тони. Останалата част от групата се спогледаха, смеейки се. – Не ви ли казах? – пияно сричаше той, докато почесваше късата си коса.

- Не! – извика Емина, разкривайки широката си усмивка. – Чувствам се като статистка в мафиотски филм – продължи да се хили тя.