femme fatale

ix

- Сигурен ли си, че каза това? – попита Пол, загледан в чашата си кафе. Мадс разтри кокалчетата на юмруците си и кимна. – Но аз, не знам нищо за родителите ѝ. – Отчаянието ясно се четеше в гласа му.

След като Бианка си бе тръгнала в ранната понеделнична сутрин, телефонът му позвъня с името на Пол. Мадс отново му бе разказал онова, което бе научил, а мафиотът просто му бе затворил. Бяха минали няколко дни от тогава и с Бианка си говореха всяка нощ, планувайки следващата си среща. Но Бюшел бе решил да го изненада в сряда сутринта с паркираната си кола пред квартирата му. Мадс не искаше да знае как бе открил адреса му.

- Спомена, че Морети е работел за баща ѝ – добави момчето, повдигайки рамене.

- Морети... - промърмори мъжът, вглеждайки се в кафената си утайка. – Знаеш ли как се запознах с Бианка?

Мадс поклати глава.

- На търг за картини. – започна Пол, оставяйки чашката на бара, от който сега извади бутилка джин. Предложи на Мадс, но той отказа, въпреки че искаше, но знаеше, че му предстои дълга нощ с поредните стотина страници учебник. - Наддаваше срещу мен, упорито. Аз, разбира се, купих картината, всъщност, купих цялата колекция. Може би, заради нея и самонадеяността ѝ. – Студентът можеше да си представи надменната ѝ усмивка. – Знаеш ли, оказа се, че тя е собственикът. – засмя се той.

- Какво? Наддавала е за собствените си картини?

- Уви, блъфираше. Наскоро бе дошла в Англия и отчаяно искаше да се отърве от всичко, което ѝ напомняше за стария ѝ живот. А, може би е бягала, може би ме е излъгала. – Пол отпи от джина си с тоник и се облегна все така сковано, назад в облегалката на топлото Bentley. – Оттогава работи за мен. Това бе преди три години. Двамата сме отличен екип, бизнесът никога не е бил толкова успешен, колкото сега, затова не мога да проумея защо не ме допуска до себе си. Тя е част от семейството ми, кръстница е на дъщеря ми.

Мадс не знаеше как да тълкува чутото. Чувстваше се така, сякаш бе допуснат тайно от задната врата на този опасен и мрачен нов свят, в който живееше сродната му душа. Бе като натрапник в нечий дом.

- Иска да се справи сама, да не ви намесва – заключи Мадс, спомняйки си думите ѝ. – Така ми каза.

- Прекарвате много време заедно? – Пол повдигна вежда. Мадс прочисти гърло.

- Всъщност, не.