Да променя живота ти

Част 11

Гледната точка на Ан

Успях. Изчистих кухнята за 1 час. Сега бях готова да отида в стаята си и да си почина малко, но тогава чух звънеца. Не може да е Сара. Тя има ключове. Отидох до вратата, отворих я и пред мен се появи Алек.

- Алек, радвам се да те видя. - Явно нещо беше станало, защото не изглеждаше добре. - Добре ли си?

- Да. Всъщност, не.

- Какво е станало?

- Може ли да вляза?

- О, да, разбира се. Заповядай!

След това той се настани удобно на дивана, а аз отидох в кухнята, за да взема тортата, която направих.

- Винаги ли посрещате гостите си с торта? Защото, ако е така, ще идвам всеки ден.

- Не. Просто имаш късмет, Алек. Не обещавам, че ще е вкусна.

- Само да не ме отровиш. - Засмях се на това, което каза.

След това ме погледна с кафевите си очи, които да си призная бяха великолепни.

- Защо ме гледаш така?

- Красива си. - С това малко прекали.

- Стига, Алек. Спри да ми правиш комплименти.

- Защо? Казвам това, което виждам. - До сега всичко вървеше добре. Какво му стана сега?

- Алек, ние сме просто приятели. Нищо повече.

- И защо да не сме нищо повече? Аз те харесвам. Ти ме харесваш. Какво ни пречи?

- Глупости. Ти си мой приятел. Харесвам те като такъв. От начало ти казах, че между нас няма да има нищо повече от приятелство. Какво, по дяволите, ти става сега?

- Тогава едва те познавах. - Знаех си. Знаех си, че нещо такова ще стане като се преместим в друг град. И въпреки всичко, се надявах нищо да не се промени. Но разбира се, това е невъзможно.

- И сега не ме познаваш. Ще те помоля да си вървиш.

Той стана и аз си помислих, че си тръгва, но вместо това дойде до мен. Имаше много малко разстояние между нас и аз настръхнах. Никога до сега не съм изпитвала нещо такова.

- Погледни ме в очите и ми кажи, че не изпитваш нищо към мен. - Не можех да го направя. Ако го сторя, нещо в мен ще се пречупи. Ще забравя всичко и ще се отдам само на чувствата, а това не бива да се случва. - Погледни ме, Ан. Моля те!

Не можех повече да се сдържам и го сторих. Беше все едно да гледаш небето. Дори и по-хубаво. Но, по дяволите, трябваше да се осъзная. Не можеш да позволя това да продължи и секунда повече. Затова се отдръпнах от него.

- Не успя. Разбира се, че няма да успееш, защото чувстваш нещо към мен. Личи си и не ме лъжи. Видях как блестяха очите ти, когато ме погледна.

- Какво си мислиш, Алек? Че ще ти се хвърля на врата и ще те разцелувам? Да кажем,че сме станали гаджета и какво после? На теб ти писва от мен и ме зарязваш, а аз горката се затварям в стаята си и плача до припадък. Е, съжалявам, няма да стане.

- Ти си различна от тях. В теб виждаш много повече. Другите са скучни и изкуствени. Но ти си истинска и не ми казвай, че е много рано и че не сме се сме опознали добре. Не ми е нужно много време, за да разбера какво искам и това си ти. Какво ни пречи? Може би още страдаш за баща си, но тази болка никога няма да мине. Просто ние трябва да се научим да живеем с нея. Не може да наказваш нас, заради волята на Бог.

- Аз не наказвам теб. Ти нямаш нищо общо. До преди две седмици въобще не присъстваше в моя живот. Живота ми се промени заради теб. Нещата, с които бях свикнала, изчезнаха и сега се уча да живея друг. Не мислиш ли, че заради теб направих много? Заради нашето приятелство всичко се промени и не ме питай защо приех да сме приятели, защото не знам. А представи си само, ако станем гаджета. - Не можех да се позная. Все едно някой непознат говори вместо мен.

- Страх те е, а това е най-гадно. Какво по-лошо от това да те е страх да започнеш на ново и то като ти предлагат по-добър живот? И сега следва да кажеш нещо от рода на "За теб е по-добър, но за мен не е". По-добре свиквай с този живот, защото стария няма да се върне. А аз ще съм част от този. Няма да те оставя. Ще съм винаги до теб. Винаги, когато ти потрябвам. И да ме гониш, няма да си тръгна и запомни едно: ще се влюбиш в мен, все едно утре или след години. - След това тръгна към вратата и точно в този моменг някой я отвори. - Здравейте, госпожо Адамс!

- Здравей, Алек! Тръгваш ли си? - О, супер, само майка ми липсваше.

- Да, за съжаление се налага. - След това се обърна към мен и ми изпрати въздушна целувка. - Довиждане, Ан! - Поздрави майка ми и изчезна.

- Ан, какво става? Какво пропуснах? И каква беше тази въздушна целувка? - Каза това, имитирайки Алек.

- Нищо. Искаш ли торта?

- Искаш ли да споделиш с мен, или не? - Колко ми се искаше само, но не можеш. Ако се опитам да говоря за това, ще се разплача. А едва ли има нещо по-лошо от това да гледаш как детето ти плаче.

- Не, не искам.

- Добре, тогава да опитаме тортата. - Учудена бях от нейното разбиране.

- Добре. Но предупреждавам, може да не е вкусна.