Част 20

3.5K 191 7
                                    

Гледната точка на Сара

Гледах Джордан как стои неспокойно на стола си. Не разбирам какво го притеснява, а и той не пожела да ми каже.

Намирахме се в ресторант, който беше препълнен с хора. Някои влизаха, други - излизаха.

- Трябва да ти кажа нещо важно. - Джордан наруши тишината между нас.

- Какво? - Побързах да попитам.

- Става въпрос за нашите лични и професионални отношения. - Това изобщо не ми хареса. - Знаеш, че за в бъдеще ще е невъзможно да ти бъда шеф, защото аз имам сериозни намерения спрямо нашата връзка. Затова ще трябва да те ... повиша. От утре ти вече притежаваш половината от акциите на фирмата. - Не можех да повярвам. Но това си беше изцяло незаслужено повишение.

- Това е страхотно, но не мислиш ли, че е малко прекалено? Работя при вас от едва 2 месеца, а вече притежавам половината акции, а и никой не знае за нас. - Опитах се да говоря нормално.

- Все още не знаят, но ще разберат веднага, щом се съгласиш да се омъжиш за мен. - Той говореше, както винаги - без никакви чувства в гласа си.

Не знаех какво да кажа. Помислих си как ли би го приела Ан. После се сетих за всички неща, които той притежава и всичките му пари. Харесвах много неща в този мъж. Има власт, привлектелност, пари, ум и ме обича. Това ми стигаше, за да се омъжа за него.

- Да, съгласна съм. - В този момент не мислех за нищо друго.

Гледната точка на Алек

Алармата ми иззвъня. Насилих се да отворя очи. Посегнах с ръка, за да я спра.Сега, когато най-после в стаята беше тихо, аз можех отново да заспя. Затворих очи и се опитах да потъна в света на сънищата, но не успях. Взех телефона си, за да проверя колко е часа. Беше 2 часът на обяд. Не можех да повярвам, че съм спал толкова дълго и то без никой да нахлуе в стаята ми. Измъкнах се от леглото си и побързах да се облека. Все още ми се спеше, затова реших да изляза да се поразходя. Излязох от стаята си и слязох долу, където майка ми гледаше нещо на лаптопа си.

- Излизам. - Беше единственото, което казах, преди да изляза навън.

Исках да отида при Ан, но трябваше да видя брат си. Трябваше да го накарам да разбере, че Джордан само го използваше, за да накара майка ни да страда.

Почти бях стигнал до имението на Джордан. Нямаше почти никакви хора, освен четири момчета, които сигурно бяха една-две години по-големи от мен. Продължих да вървя, без да им обръщам внимание. След малко двама от тях се приближиха към мен, последваха ги и другите. Опитах се отново да не им обръщам внимание, но те препречиха пътя ми, което ме ядоса.

- Какъв ви е проблемът? - Опитах да се овладея.

- Виж ти и това ако не е Александър Верлак. Нима не знаеш кои сме? Чичо ти не ти ли е споменавал за нас? Мислел си е, че като ни прати в затвора, всичко е свършено, така ли? - Опитах се да ги разпозная, но никого от тях не бях виждал.

- Не знам кои сте, а сега изчезвайте.

Понечих да тръгна, но те не ме пуснаха. Единият ме удари в корема, после и другите започнаха да ме удрят на всякъде. Опитах да се измъкна или да ги ударя, но бяха много и бяха много силни. Всичко започна да ме боли. Опитах поне да се задържа прав, но вече не можех да се държа на краката си. Усетих твърдия цимент под себе си. Не можех да помръдна. Вече не усещах юмруците им. Едваа държах очите си отворени. Силата ме напускаше малко по малко.Последното, което видях, беше как някой ме ритна в челюстта.

Гледната точка на Ан

Взех телефона и като по навик набрах номера на Из. Не знам защо не го бях изтрила. Може би някъде дълбоко в себе си все още не вярвах, че нея вече я няма. Може би все още вярвах, че ще чуя гласа ѝ. Затворих веднага, щом чух гласа на секретаря. Погледнах към шкафа си, където имах снимка на майка си, баща си, Изабел и Алек. Усетих, че всеки момент ще се разплача, затова взех телефона си и се опитах да не мисля за тях. На екрана се изписа "Алек". Зарадвах се, когато видях името му и побързах да вдигна.

- Здравейте, вие ли сте Ан? - Потръпнах.

Кой беше този човек? Защо се обаждаше от телефона на Алек? Къде е той?

- Да. А вие кой сте? - Говорех спокойно, а всъщност умирах от страх.

- Аз съм лекар. Господин Верлак каза да се обадя на вас. Той в момента се намира в болница "Сент Луйс". - Болница. Думата отекваше в съзнанието ми.

Затворих телефона и без да се замисля, се втурнах към входната врата. Болницата беше далеч от тук. Можех да се обадя на такси, но трябваше да чакам, а точно в този момент не можех да си позволя да губя време. Едва сега видях колата пред нас. В първия момент се зачудих на кого е. Може би беше на Джордан. Не ми пукаше. Нямах книжка, но и преди бях карала кола. Колата беше отключена и ключовете за газта бяха там. Колко неразумно от страна на Джордан. Запалих колата и единственото, което ми оставаше, бе да се надявам да не се убия някъде.

Да променя живота ти Where stories live. Discover now