Пясък в морето

3 Глава

Здравейте, невероятни мои!
Успях да напиша още една глава, но днес имаме и един много хубав повод! Една скрита читателка има рожден ден! Нека ни е много здрава, щастлива и все така опасна!
Създавай незабравими спомени, които да помниш завинаги! Бъди блестяща като зората и топла като залеза!
Честит рожден ден IvetaStefanova0 !

Обичам ви! хД <3

Тияна

Вечерята вървеше изключително бавно, а зоркия поглед под който бвх подложена от страна на Мая, ме напрягаше изключително много. Опитах се да игнорирам, но не ми се получаваше.

-Това вашето не може да продължава така. - проговори, което ме накара да отделя поглед от порцелановата чиния пред мен.

-Кое, Мая? - реших да се направя на ударена в опит да избегна кръстосания разпит.

-Не на мен тези. Не на мен. Ако ще се лъжем, по-добре да отдадем думата на Иван-Асен. - захапа и него, което го накара да повдигни веждите си почти до линията на косата му. Това беше много лошо. Прекалено лошо, но беше неизбежно. Неизбежно като разказа за това от къде започна всичко.

-Аз мисля да излезна за малко. Вие си говорете. - изкашля се леко и се нагласи да стане от мястото си.

-Мхм, излизай, ама после няма да ми се измъкнеш. - излгеда го лошо, а скоростното му излизане ме жегна вътрешно.

-Съкровище, съсипваш се. - Мая се премести до мен и хвана ръката ми. - Не си заслужава. Боли те, виждам го искаш да споделиш. Слушам те. Аз съм тук, до теб. Всичко ще си остане между нас.

-Кога започна всичко? - попита, а погледа и' успя да развърже езика ми.

*Ретроспекция*

11.06.1999г.

Варна

Морската градина кипеше от живот, а аз не си намирах място от вълнение. Чувствах се като дете което е прекалило със захарта. Събудих се с ясното осъзнание, че изпитвам нещо повече от просто приятелски чувства към Иван-Асен. И преди го усещах, но си мислех че не е нещо по различно от приятелските чувства. Започнах да забелязвам малките промени в него. Държанието му към мен и Иво не се беше променило, но забелязвах как започваше да се отдръпва от мен. Излизаше по-често, засичах го по-често и с две от не много любимите ми познати, известни като "кожените якенца", а това ме караше да полудявам. Знаех че живота си е негов, но исках и аз да бъда по-специална част от него. Нямах смелостта да му призная. Не ми се рискуваше приятелството ни. Радвах се и на малкото което имах с него. Дори не желаех да си помислям, какво щеше да се случи, ако вземех че му кажех. Смях в лицето? Или да прекрати всичко което имаме? Не знаех. Толкова се бях захласнала да го наблюдавам, че не разбрах кога се случи. Щях да си остана завинаги вградена в алеите на морската градина. В един момент бях здраво стъпила на земята, а в следващия Иван-Асен ме беше издърпал почти върху себе си.