8 Глава

266 36 49
                                    

Здравейте, невероятми мои!
След повече от месец се завърнах.
Надявам се новата глава да ви хареса!

Обичам ви! хД <3




Никой не знаеше, какво може да му поднесе съдбата. Някои бяха благопомазани, целунати от Бога и с лекота правеха всяка една стъпка към хубавия живот. Оставили миналото спокойно да спи зад гърба си. Други носега бремето на миналото със себе си. Оставили го да живее с тях, да съпровожда всеки един ден и болезнено бавно да разраняват раната.
Така беше и при тях. Или поне при единия. Страхът от новото и наложилите се промени налагаха дискомфорт у него. Новото го плашеше, заради мисълта че миналото му ще го застигне. Наложил си бе да не обича, да не открива душата си пред никого повече. Тупкащият орган от лявата страна на гърдите му, бе погребан заедно с човека чиито мастилени очи бяха изрисувани върху него, идеално пасващи му като втора кожа. Запечатали всички техни спомени в ума му.  Загубата има много лица. Всеки би намерил лицето и' под всякаква форма. Той свързваше загубата с любов.
Докато не срещна нея. Синеока пламенна буря, с държание на дете и поглед казващ всичко. Неопетнена. Истинска. Обичаща. Забраненият плод. Сладостната амброзия, вдъхваща му сили да продължи да живее.
Грешка. Повторена няколко пъти и превърнала се в начин на живот. Доверието - крехко като стъкленица бе разбито на хиляди малки парченца.
Но нали казват че опита учи?

Тияна

Хубаво е да си откъснат от света. От прекалено властващ брат, от фигурата която приемах като втори баща, а именно Жоро. От Иван-Асен най-вече. За тези няколко дни успях да прочистя съзнанието си. Осъзнах колко нездравословни отношения имах с човекът в когото бях влюбена. Наслаждавах се на спокойствието което имах, защото дните ми под опеката на Даниел-Християн свършваха скоро. След малка кавга с брат ми, накрая склони да остана при него за няколко дни, с предтекст че искам да съм около Марина. Терминът и наближаваше и колкото и много да изглеждаха осем дни, така можеше да роди всеки един момент. Непрестанното въртене на охраната, която Жоро беше изпратил към къщата на Даниел-Християн ме изнервяше, но нямах право на възражения. Радвах се, че имах закрила, но всичко ми идваше в повече. Странното усещание което се беше породило в мен, с всеки един изминал ден се увеличаваше все повече и повече. Не можех да си намеря място за пореден път тази нощ. Беше ми топло, а в същото време крайниците ми замръзваха. Завивката която беше върху мен ме затискаше и поемането на въздух ми бе почти невъзможно. Вече не знаех на какво се дължи всичко това, а това че все още не бях навестена от червеният гостенин ме побъркваше. Вече шест дена болки и огромна ленивост, която ме караше да спя по-много. Даниел-Християн постоянно ме подпитваше дали наистина не съм бременна, но аз продължавах да се инатя и да отричам едва уловимите промени в себе си.
Измъкнах се внимателно от леглото и също толкова внимателно отворих вратата, а в стремежа си да бъда напълно тиха и безпрепятствено да отида до кухнята, бях стресната от Даниел.

Пясък в моретоWhere stories live. Discover now