Пясък в морето

12 Глава

Здравейте, невероятни мои!
Новата глава е тук, надявам се да ви хареса!

Обичам ви! хД <3

Иван-Асен

Един месец по-късно

Не можех да кажа, че през този месец живеех. По-скоро съществувах, докато наблюдавах Тияна отдалеч. Тя ме спасяваше от налудничавите мисли които постоянно се въртяха в главата ми. Всеки ден откакто се бе върнала в университета във Варна, разстоянието от Несебър до Варна вече не го усещах. Спасяваше ме. Жалко, че повече няма да мога да докосвам душата, която толкова много обичах. Наблюдавах я и сега - сияеше. Усмихваше се на всичко, на компанията на колегите си, на малките детайли около нея, но най-вече се усмихваше на човека който идваше да я взима всеки ден. Ревнувах. Наистина ревнувах до дъното на душата си. Исках да ида и да го смачкам, но нямах това право. Като се замисля никога не съм го имал. Страхът, както казваше Жоро, е най-големият ни враг. Е, аз се сбъслах с него. Можех да се нарека страхливец, голям страхливец избягал при първата си възможност. Видях как се огледа преди да се качи в колата, а преди да се мушне вътре, задържа погледа си върху мястото на което бях. Нямаше как да ме види. Изцяло затъмнените стъкла на мерцедеса с който бях не позволяваха по никакъв начин проникването на погледи отвън навътре. Изчаха ги да се скрият зад ъгъла и потеглих към изхода на Варна.

През този месец осъзнах колко малко време имаме тук, на този свят. Колко малко е нужно за да съсипеш всичко и колко лесно можеш да паднеш от високата позиция която си заел. Успях да изгубя всичко. Говорех всеки ден с Даниел и всеки път щом го попитам за Тияна, той сменяше темата.

Отношенията ми с Иво бавно започваха да се връщат към старите, но знаех че все още ми е бесен. И с право. Подиграх се с единствената му сестра. Заслужавах всичко. Звънящият ми телефон ме изкара от мислите ми. Не знаех кой звъни докато не вдигнах и не чух гласа на Марина.

-Във Варна сме. Знам че не искаш да излизаш, но Даниел ме накара да ти се обадя. - не успях да продумам, а гласът и' успя да ме размекне. -Теодора трябва да се запознае с чичо номер две. Моля те, не ми отказвай. - чувах едва прикритата емоция с която говореше. Отдавна бях изгубил способността си да отказвам, още повече че ми водеха и бебето. Спомних си момента в който, Даниел ми се обади за да ми съобщи че вече е баща. Тогава мисля, че запоследно видях и Тияна отблизо. Не мислех много и се отправих към болницата в която бяха. Спомних си и бесният поглед на Иво щом ме видя, но съдбата ни бе събрала за една изключително чиста среща. Звучи невъзможно, нали? В живота който водехме да се случи нещо красиво.