Пясък в морето

13 Глава

Здравейте, невероятни мои!
Новата глава е тук с леко закъснение, но мисля че това е най-добрата форма която ще мога да и предам....

Обичам ви! хД <3

Мая

Случилото се въртеше по всяка една възможна телевизия. Отказвах да повярвам, че се е случило. Щях да усетя, че го няма. Бях сигурна, че ще се прибере. Стараех се да не изпадам в паника и знаех че това далеч не е първото му отсъствие. Не бях усетила  колко силно стискам дистанционното, докато жалният вой идващ от коридора не ме отрезви. Тияна влетя с гръм и трясък в хола при мен, следвана от охраната викаща по нея, че първо трябва да ме предупредят за гости.

-Кажи ми, че не е истина! - изхлипа и се хвърли отгоре ми. -Умолявам те, няма да мога да преживея и неговата загуба.-стискаше ме в прегръдките си, а заваляните и думи ги разбирах едва. Двамата главорези, които се заковаха на вратата на хола ме гледаха втренчено, докато не осъзнаха чия дъщеря държах в обятията си. Четях в погледите им разбирателството, а отсеченото ми кимване, им бе достатъчно за да разберат, че може да се оттеглят.

-Мила моя, успокой се. Така не си помагаш. Не помагаш на никого така. - опитах се да я успокоя, но знаех че и аз се нуждая да кажа тези думи на глас.

-Мая, отказвам да го повярвам. - отдръпна се от мен, а разтрепераната долна устна и налетите със сълзи очи, ме смазваха. За първи път осъзнавах колко сериозно е всичко. Усещах го, шестото ми чувство постоянно ми подаваше сигнали. Виждах колко изнервен е Жоро и как всяка вечер след като си легнехме, ме изчакваше да заспя и излизаше пак. Но аз никога не заспивах. Будувах и очаквах във всеки един момент да се върне, да почувствам тялото му, топлината му, защитата му. Знаех, колко ценни са малките ни моменти. Сватбата, първият път като съпрузи, първият дом който изградихме заедно - като семейство. Осъзнавах как само те ще ми останат. Спомените.

-Все още нищо не се знае, Тияна. Трябва да чакаме, ако наистина го познавам, а аз го, то знай че не се е предал. Щях да усетя ако нещо му се е случило. Успокой се.

-Добре. - подсмръкна и избърса с ръка зачервеният си нос. - Мога ли да остана да чакам с теб. Не искам да се прибирам при брат ми. Сигурна съм, че вече е разбрал и раздава нареждания наляво и надясно. Сигурно и Симеон е с него. Знаеш, какво се случва когато стане дума за сигурност.