Ние.

Пета глава

Анна

Стоя пред фурната, чакам да се изпекат любимите ми кексчета и държа телефона в едната си ръка. Очите ми не се отделят от екрана и името на него. Нямам представа какво бих казала ако се обадя и какво би ми казал той. Какво ли щеше да бъде ако Кевин ми беше вързал тенекия и не се беше появил онази вечер...

Може би щях да си спомням бегло за тях, а след това щях да ги подминавам вяло, когато ги видя. Да, мечтай си, Анна. Надали би подминала Дилън, вероятно щеше да стоиш няколко часа след него, за да ти текат лигите и да умреш от обезводняване...

Така. Все още пръстът ми се колебае дали да натисне зелената слушалка или да прибера телефона в джоба и да не го вадя до края на деня. И все пак, сигурно пръстът не беше мой, защото без аз да го командвам натисна зелената слушалка и преди да се осъзная започна да звъни. 

-Мама му ста...

-Ало?

Запуших устата си с ръка, осъзнала, че е вдигнал на второто позвъняване. Странно, мислех, че ще му отнеме повече време докато осъзнае, че всъщност го търся и да се почуди дали да не ме игнорира.

-Да... Здрасти! Здравей! — не знаех кое звучи по-добре.

Боже, сигурно звучах като бавноразвиваща... 

-Ан? 

-Да. Здрасти!

Защо го повтарях? Направих физиономия, бях отвратена от себе си, а по принцип се имах за интелигентно човешко същество.

-Аз съм Анна.

-Да, знам. — той се разсмя.

-Така ли? 

-Имам ти номера. Забрави ли, че ми го даде?

-О! — обвих кичур коса около пръста си. — Да, вярно.

-Нещо случило ли се е?

-Какво? 

Защо не мислех като нормалните хора? Дори не знаех какво говоря, може би трябваше психически да се подготвя повече време за този разговор.

-Не... 

-Добре ли си? Звучиш... — пауза. — странно.

-Да. Добре съм. Пека нещо и се отплеснах.

Какво? Нямаше по-тъпо обяснение за нечленоразделните и несмислени звуци, оформени в думи и подобия на изречения, които излизаха от устата ми.