Ние.

Седемнайста глава

Три дни по-късно

 Анна

 - Анна! – опитваше се да надвика шума на дъжда.

- Не сега, Кев... – извиках след него.

- Трябва да поговорим!

Опитвах се да вървя бързо, краката ми бяха мокри, но гласът му беше толкова сериозен, че не търпеше възражение. Обърнах се към него и повдигнах чадъра си, за да го погледна.

- Колата ми е наблизо.

- Добре.

Зашляпахме из локвите и се скрихме в колата му. Затворих вратата и шумът от дъжда заглъхна, но капките барабаняха по колата.

- Не можеш да ми се сърдиш вечно. – имах чувството, че сините му очи ме поглъщат.

- Не се сърдя. – въздъхнах.

- Така ли? – очите му се разшириха от изненада и лека усмивка заигра на лицето му.

- Сърдех се, но вече не.

- Ох! – въздъхна шумно и се отпусна върху седалката. – Това е такова облекчение.

- Мисля, че малко преувеличих. Май трябва да се извиня. – погледнах го, надявах се да не повдигне темата с целувката.

- Не. – поклати глава. – Беше права.

- М. – забих поглед в скута си.

- А за целувката... – потреперих.

- Кевин. – погледнах го отново, сега беше момента да му кажа, че между нас няма да се получи.

- Не. Не трябваше да ти се нахвърлям така. Беше напълно необмислено и тотално оплесках всичко.

Бях изненадана. Напълно шокирана, не знаех какво му става. Може би беше осъзнал грешката си и искаше да се поправи, за да останем приятели.

- Да, особено след като имаш връзка. – може би не прозвуча както исках и малко обнадеждаващо.

- Казах ти, че сме приключили...

- Каза, че може би сте приключили. А и определено не го доказваш. – разсмях се, а той ме гледаше объркано.

Боже, давах му абсолютно грешни сигнали. Трябва да оправя нещата! Сега!

- Знам, че когато те потърси, ти ще се отзовеш. Но и нямам против. – право в целта.