Ние.

Двайсет и трета глава

11 дни по-късно

Анна

27-ми ноември.

У дома съм.

Улових се, че треперя. Стоях, топлата вода ме обливаше, но аз не спирах да треперя. В момента, в който затворех очи, виждах лицето му. Толкова ясно, протягах ръка, но то изчезваше. В сънищата си се лутах, за да го намеря, но него го нямаше. Когато се събудех, него отново го нямаше. Въпреки капките вода, които се стичаха по лицето ми, можех да усетя сълзите си. Можех да почувствам мъката, която се изливаше заедно с тях. Когато направиш грешка, винаги можеш да се върнеш и да я поправиш. Но не можеш да победиш смъртта. Изминаха 6 дена, 21 часа и 17 минути откакто го няма. Загубих съня си. Затворех ли очи, за да заспя, се будех обляна в сълзи и викаща името му. Случваше се да го сънувам, но точно когато исках да го докосна, да му кажа да се върне, да ме прегърне, той си тръгваше. А след това сънят избледняваше така бързо. Загубих го. Липсата му тегнеше над цялата ми същност. Разяждаше тялото ми. Продължавах да измивам косата си, не спирах да прокарвам ръце по нея, въпреки че усещах, че вече нямаше нищо по нея. Стисках очи и не можех да видя къде е той... Мъртъв, но къде? Какво е било пред очите му, а в ума му? Изпитвал ли е болка или всичко е приключило толкова бързо? А какво ако е чакал някой да му помогне, какво ако е бил самотен? Какво можеш да мислиш в такъв момент... При тази мисъл отново се разплаках. Не спирах да мисля, че е бил сам... Усещал е само студа, борел се е с обгръщащата го тъмнина. Как се предполага, че ще осъзнаеш и възприемеш смъртта? Умът ми го разбираше, но как бих могла да го обясня на сърцето си? То не знаеше какво е смърт, но можеше да усети болката, която тя предизвикваше.

В такъв момент всеки изживяваше скръбта си сам. Всеки се затваря сам с мъката си, опитвайки се да я преоделее. Господи! Толкова боли...

Облякох топлите дрехи, които майка ми беше оставила на леглото, но те също не можеха да ме стоплят. Седнах и се загледах в прозореца. Вън беше тъмно, но можех да видя дори студа. Пълзеше по стъклото на прозореца и го заскрежаваше, също както пълзеше из сърцето ми. Сковаваше и пръстите ми. Дори не се замислях дали тялото ми изпълнява всичките си функции. Не можех да определя дали дишах, защото въздух така и не ми достигаше. Не можех да разбера дали сърцето ми бие, защото сякаш беше замряло. Как ми липсваше слънцето... Исках да затварям очи и топлите му лъчи да ме докосват, да ме стоплят. Отворих очи и станах, отворих прозореца и смръзяващият студ нахълта в стаята ми. Погледнах ръцете си, но очите ми бяха замъглени. Премигнах няколко пъти, за да видя посинелите си пръсти. Дори когато вратата зад мен се отвори, аз не се обърнах. Стоях пред прозореца, дишайки студения въздух.