Ние.

Единайста глава

Три седмици по-късно

Кевин

Чаках Анна да излезе от сградата и успях да издебна удобен момент, за да разкарам Дилън. От около една седмица не спирах да се чудя как да я докопам сама, за да поговоря с нея, може би да я поканя да излезем или дори нещо повече – да успея да я целуна. Не изгарях от желание да влизам в сериозни взаимоотношения с което и да е момиче, но бих пробвал с Анна. Все още се колебаех как да съчетая нещата между мен и Алекса, за да мога да се сближа повече с Анна, но ако не се получеше нищо, да запазя отношенията си с Алекса. Все пак не беше момиче за изпускане. Естествено не само Дилън беше пречка. С нас се мъкнеха и Савана, Итън, Бианка и дори Рик. Всяка вечер излизахме и прекарвахме времето си по баровете или на някой купон. Събирахме се, за да гледаме филм, но Дилън някак успяваше да се намърда между мен и Анна. Не знам дали изпитваше нещо към нея, но това, че не предприемаше никакви мерки ме водеше на мисълта, че не се интересува от нея, така както аз. А от друга страна Анна се държеше добре с мен, говорехме си за какво ли не, а когато беше с Дилън беше по-малко разговорлива. Предполагам, че симпатиите ѝ към мен се бяха увеличили, защото отвръщаше на прегръдките ми, отговаряше на шегите ми и търсеше компанията ми. Естествено не ми убягваше всеки път, когато звъннеше на Дилън или той на нея и естествено изпитвах някакво дразнене или може би ревност. По принцип не бях от ревнивите, но за пръв път с Дилън деляхме някой – и то момиче. И все повече се дразнех от факта, че трябва да я деля с него. Можеше да остане само приятелка, но не исках да дружи с Дилън. И това ако не се нарича егоизъм... Това определено не беше нормално, защото Дилън беше най-добрия ми приятел и ми беше като брат. Но всеки път, когато Анна беше наоколо между нас имаше напрежение и не можех да го търпя. Подпрях се на стената и се загледах към входа на сградата. Русокосата главица на Анна се показа и като ме видя се усмихна. Заподскача към мен и се хвърли на врата ми. Прегърнах я, беше ми станало навик да вдишвам от аромата на косата ѝ всеки път, когато правеше така. Понякога бях изнервен и тя беше човекът, с който единствено исках да разговарям и който ме разбираше. 

-Здрасти! 

Пусна ме и се усмихна. Беше толкова лъчезарна, сякаш слънцето ми се усмихваше.