Двайсет и пета глава

669 52 9
                                    

СЕГА

29-ти ноември

Дилън

Непрекъснато сънувам как съм в къщата на Кевин, в нашия дом, и майка му ми се обажда, за да ми каже, че нещо се е случило. В същия момент се стряскам и осъзнавам, че това не е било сън, а ужасната действителност. Бях толкова изгубен и не исках да се изправя пред реалността. Не исках да се връщам в къщата му, защото всичко ми напомняше за времето ни заедно. Преживявах отново най-ужасното нещо, загубих брат. И сега не можех да се отърся. Кевин беше до мен, когато брат ми умря. Той ми помогна да се науча да живея с това, а сега... Не ми остана нищо, което да ме държи на повърхността.

Разтърках очите си и се обърнах към празната страна на леглото. Може би очаквах да видя там Анна, но от нея нямаше и следа. Исках да я видя, бях толкова отчаян, а единствената ми утеха би била тя. Малко преди смъртта на Кевин успяхме да се скараме. Единственият път, в който говорих с нея, беше когато ѝ се обадих, за да ѝ кажа. На погребението на Кевин дори не ме погледна, а аз нямах сили да ида при нея. Всичко изглеждаше толкова нереално. Имах чувството, че живея в разпокъсана действителност след смъртта на Кевин. Не можех да осъзная напълно, че Кевин всъщност наистина го няма, а в друг момент ясно разбирах, че е мъртъв. Знаех, че Анна ще се върне днес, след ваканцията за Деня на благодарността, а и страшно много исках да я видя. Беше изминала седмица откакто Кевин не е тук, а го чувствах като цяла вечност. Усещах липсата му, беше ми мъчно за него и всеки път хващах телефона си, за да набера номера му. В един момент бях толкова ядосан на себе си, на него, дори на Анна. Избягваше ме, не искаше да говори с мен, не вдигаше, когато ѝ звънях. Не знам какво се обърка между нас. Затворих очи и се замислих за последния път, когато бяхме заедно и се скарахме:

- Не си тръгвай... – опитах се да я хвана за ръката, но тя се отскубна.

- Остави ме, Дилън!

- Анна!

- КАКВО? Знаеш ли през какво преминах? – размаха ръце.

Беше разстроена след поредния ден, в който Кевин ни обръщаше гръб и не искаше да говори с нас, колкото и да се опитвахме да го направим.

- Не говори така сякаш аз също не съм минал през всичко това.

- Не разбираш ли? Съсипахме всичко! Всичко, Дилън!

Ние.Where stories live. Discover now