Птици

Нещо свято

В понеделник се влюбваме
точно в дванайсет,
млади сме и ни отива
да сме прегладнели за любов,
жадни за нежности в полунощ,
наивни за малко,
да се обичаме за кратко,
само днес, само това лято;
млади сме и ни отива
ръцете ни да миришат
на цигари и морска вода,
да крадем мигове щастие,
да крадем и сълзите от нечии очи,
да подаряваме красиво измислени лъжи,
да раздаваме никога несвършващо време.
Във вторник се сбогуваме
с една ръка в миналото
и с една ръка в бъдещето,
само сърцето е в настоящето,
разкъсвано от вятъра,
който го е разпнал в две посоки
и накрая го е оставил
да падне отвисоко,
разкъсано на фрагменти време,
на фрагменти обич,
на фрагменти невъзможно;
сбогуваме се с небето и звездите,
погледнати през две непознати любими очи
и прегърнати от някой на третия етаж,
където там, на едно пиано,
свирихме любов
и правихме изкуство;
сбогуваме се с изгрева,
посрещнат на един покрив,
на пръв поглед безличен, обикновен,
ала веднъж белязан с целувки от огън,
вече се е превърнал в късче от рая,
вече е само на теб и мен
и никой не може да ни го вземе
освен онези щастливци утре,
които ще го бележат с нови целувки от огън.
В сряда още плачем
за нестигналото време,
за несбъднатите мечти,
за онова, което е могло да бъде,
за онова, което не можем да върнем,
за онова, което ще ни липсва,
още преди да си е тръгнало,
и завинаги е останало
запечатано по кожата,
вътре в мен надълбоко
- там, където се срещат
слънцето и морето
и където започваш ти,
заровен целия в пясък от нирвана.
В четвъртък се забравяме,
решили сме да бъдем силни,
все пак не сме вече деца,
а големите хора знаят,
че всяко начало си има и край,
че понякога не са писани да се случат
онези неща, които най-много желаем,
и за тях ние пишем най-много,
най-болезнено и настървено,
сякаш за да си отмъстим,
че сме поети, които са разбрали,
че истинското изкуство
се създава само в мъка
и рядко с пълни шепи,
приютили безкрая на вълните.
В петък сме се уморили
от новите хора,
от непознатите лица,
от целувките без смисъл,
от екзотичното, далечно и чуждо,
в което няма уют,
няма следа от дом,
няма следа от измамата на живота;
уморили сме се от себе си,
от безкрайното търсене,
от танците до зори,
уморили сме се даже от удоволствието,
от щастливите случайности
и нощите, в които сънят не идва,
защото онези думи се въртят като на лента,
онези докосвания приспиват само наяве,
а двама сме толкова далеч един от друг,
че дори да се срещнем сега,
тази болка ще застане между нас
и ще ни разделя отново.
В събота празнуваме
лятото и свободата,
младостта и лъжата,
и птицата крилата,
която ни видя
в онзи момент,
когато бяхме най-щастливи
и ни прошепна да се ощипем,
за да знаем, че не сънуваме;
и ето ни - в събота празнуваме
и-ние-вече-не-знаем-какво.
В неделя е време за равносметка
- срещнахме се, обичахме се,
сбогувахме се и се забравихме,
без време се оставихме
в ръцете на следващата любов,
на крилете на буйния вятър,
по вълните на съдбата;
в неделя започваме отначало,
а сме седнали в църква,
целунали сме кръста,
благодарим и не забравяме,
нищо че не вярваме,
нищо че понякога го псуваме
този Господ проклет,
който в понеделник ни беше любим.
Седмицата свърши, моя вечна любов,
а ти си остана все така безкрайно свят.