Hidden - BG translation

Chapter 72 ∞ The journal.

5 месеца по-късно

С Елизабет седяхме на старата пейка, на която винаги убивахме време в Central Park. Слънцето грееше, няколко деца играеха на гоненица на тревата пред нас. Някакъв мъж хвърляше топка на кучето си, а няколко момичета се излежаваха на одеяло под слънчевите лъчи. Май беше любимият ми месец в Ню Йорк, но не и тази година.
Никой месец не беше лесен за мен през тази година.
След вечерта с партито, опаковах нещата си и се върнах в Ню Йорк. Част от мен изпълняваше обещанието към Хари, а друга просто искаше да се разкара от там. Нямам си на идея дори какво му се случи, след като видях куршума да лети към него, както и с останалите. Припаднах в колата на Зейн, след като видях тялото на Хари на земята, обляно в кръв. Събудих се в леглото си, все още с роклята. Никога през живота си не съм плакала толкова много и не искам да ми се налага отново.
Прекъснах всички връзки с Портланд, освен с Crystal, който ми позволи да работя от вкъщи. Той знаеше какво се случи в онази нощ и прояви разбиране, за което съм благодарна. Изпращам му редактираните си ръкописи по мейла, а той ми изпраща нови всяка седмица. Така ми е удобно, имайки в предвид състоянието ми.
Не знам дали Хари е жив или не.
От това, което видях, предполагам, че е мъртъв и мисля за това всеки ден.
От декември постоянно анализирам инцидента, спомняйки си всяка една дума от когото и да било. Само ако можеше аз да отида с Алек и Хари да е свободен, ако аз бях поела куршума.. Бих го направила на секундата, без съмнение щях да го направя. Само ако хватката на Зейн беше малко по-хлабава или ако аз бях малко по-настоятелна да тръгна с Алек.
Сякаш куршумът изтри живота ми. Чувствам как очите ми постоянно са зачервени от сълзите и спомените за това. Усещам гигантска празнина в гърдите, която Хари остави. Страхът ми от самотата ме преследва отново, но този път е хиляди пъти по-лошо.
Понякога споменът как Хари лежи в онази алея, целия облян в кръв, кара стомаха ми да се обръща. Имам проблеми със съня, будя се от кошмари, само че онези за партито бледнеят пред тези.
Без Хари не живея, просто съществувам.
- Хубав ден.
Обърнах се бавно към Елизабет.
Само кимнах, връщайки вниманието си към тревата.
- Искаш ли по-късно да гледаме филм?
- Какъв филм? - премигнах.
- Какъвто искаш.
Свих рамене.
- Искаш ли да обядваме?
Отново свих рамене
- Какво искаш да правим?
Елизабет опитваше, наистина се стараеше. Обичам я и съм й благодарна, но просто не мога да се насиля да се държа сякаш ми е интересно, когато просто съм тъжна.
Тъга. Това е думата.
- Просто искам да поседя тук за малко. - отговорих, а тя кимна бързо, връщайки вниманието си към парка.
Помня перфектно нощта, в която се върнах. Беше деня след партито и през целия полет се самоубеждавах, че случилото се не може да е истина. Но когато опитах да се обадя на Хари и никой не вдигна, знаех, че е истина.
Майка ми и Елизабет бяха на седмото небе, когато се прибрах, запрегръщахаме и се засуетяха около мен. Знаех, че изглеждам ужасно и както винаги усетиха, че нещо не е наред.
Нямах намерение да им разказвам веднага, просто се проснах на леглото. Спане- от това имах нужда - просто спане.
През тази нощ беше и първият ми кошмар. Събудих се обляна в пот и сълзи, а мама и Елизабет влетяха в стаята ми притеснени.
Разказах им всичко.
Всеки детайл от момента, в който срещнах Хари. Понякога се смяхме, когато им разказвах за сарказма му и за малките неща, които е правил за мен, като да ми купи химикали за рождения ден или да ме заведе в зоопарка. Казах им всичко, което знаех и обичах в Хари, без да пропусна нито един детайл.
След което всички заспахме в стаята ми. Беше три сутринта и си бяхме изплакали очите. Спомням си, че лежах между тях и се взирах в тавана, мислейки си за зелените му очи и очарователната усмивка, които никога нямаше да видя отново.
- И така... довечера има парти. - Елизабет заговори отново и аз я погледнах.
- Добре.
- Надявах се да дойдеш с мен?
- Не, благодаря. - повдигнах вежда.
- Хайде,може да се позабавляваш, Роузи.
Така ме наричаше Хари. Името вече не ми напомня за ужасяващото ми минало с Джейсън, напомня ми за дрезгавия глас на Хари, когато се заяждаше с мен. За милионен път днес сърцето ме заболя.
- Предпочитам да не. - отговорих накрая.
- С мама се тревожим за теб. Толкова си.. като бавноразвиваща.
- Бавноразвиваща?
- Толкова си мълчалива и тъжна и се тревожим за теб.
- Е, човекът, за когото ми пука най-много беше застрелян, така че..
Тя беше шокирана от отговора ми, но бързо го прикри.
- Всичко, което казвам, Роуз, е че искам да бъдеш щастлива.
- Партито няма да го постигне.
- Хубаво.
Тишина.
- Искам да се прибера. - казах, а тя кимна, ставайки.
Повече не си проговорихме до вкъщи. Когато влязохме, усетих миризмата на гозбите на мама, оставихме чантите си и спряхме в коридора.
- Отивам в стаята си. - казах на Елизабет и без да чакам отговор влязох в стаята си.
Седнах на леглото, въздишайки.
Съзнанието ми беше най-големият ми враг. Всичко, което правех бе да мисля за Хари отново и отново. Винаги мислех за това как извърташе очи, когато направех саркастична забележка или когато ме прегръща през нощта. Как наизусти обяда ми в Panera и как винаги настояваше да плати. Когато се кълнеше, че може да жонглира и накрая завърши посинен от две ябълки и круша. Или как ме целуваше, докато устните ми не подпухнат и не почервенеят или кожата ми не се покрие с охапвания, челото му притиснато в моето и задържа дъха си, за да ме целуне отново.
Искаше ми се да правя и друго. Сякаш всичко, което правех бе да спя, ям, работя и да мисля за Хари. Беше безкраен кръговрат, който не можех да спра.
Чух, че майка ми ме повика на вечеря и се насилих да стана от леглото и да се замъкна до кухнята.
Когато седнах и видях храната, избутах чинията.
Елизабет и майка ми го забелязаха и спряха да ядът.
- Розали, какво има? - попита мама.
- Не съм гладна.
- Но ти не си яла почти нищо днес. Разбира се, че си гладна.
- Е, не съм. - чувствах се като дете.
- Но аз направих спагети. Те са любимите ти.
- Мразя спагети.
Видях болката в очите й, но тя продължи да яде. Почувствах се виновна, но се отърсих.
Взирах се в стената, докато двете не приключиха и не раздигнаха чиниите си.
- Роуз, приготви се. Отиваш на парти с Елизабет.
- Какво? Не!
- Това не беше предложение, отиваш.
- Аз съм възрастна и мога да правя каквото си поискам.
- А аз съм ти майка и мога да те накарам да отидеш.
Затегнах ченето си.
- Знаеш ли какво? Хубаво. Ще отида на тъпото парти. Поне ще мога да се напия.
Обърнах се на пети и влязох в стаята си, преравяйки гардероба си за свястна рокля. Беше черна, имаше каишка през едното рамо и беше покрита с пайети. Беше семпла и не прекалено крещяща. Мисля, че Хари би я харесал.
В колата Елизабет ми каза колко се радва, че отивам, а аз просто отсякох с ръка. Държах телефона си в скута. Все още беше с пукнатината от партито, палецът ми премина по нея. Още нещо, напомнящо ми за Хари.
- Какъв беше той?
Погледнах към Елизабет, която наруши тишината.
Не попитах за кого говори.
- Той беше.. груб.
Засмяхме се леко, забравено усещане се прокрадна по устните ми.
- Господи, той беше толкова груб. Но в същото време беше забавен и наистина грижовен. Имаше страхотна памет, помнеше неща за мен, които дои самата аз забравях. - спомнях си, докато светлините на града блещукаха в колата. - И когато и да бях с него, винаги полудявах от яд или пък се смеех, но нямах против, защото го обичах.
Елизабет не ме прекъсваше, просто ме остави да говоря.
- И имахме толкова общо, че няма да повярваш. Спорехме за героите от The office, а той имаше запаси от Snickers в дома си. Кутии! Можеш ли да повярваш? Изглеждаха сякаш са триста.
Тя се засмя, както и аз, сещайки се за коментарите му.
- Работата с него също беше кошмар. Замерваше ме с хартийки и постоянно цъкаше с химикала си, докато не получех мигрена, но мисля, че работата без него щеше да е дори по-лоша.
Усмивката ми бавно изчезна и се обърнах към прозореца.
- Роуз - погледнах към Елизабет. Тя си пое дъх. - Мисля.. от това, което ми разказа.. мисля, че той би искал.. да продължиш.
Взирах се в нея.
- Може би не в романтичен план, но като цяло.. Вероятно щеше да го боли да те гледа така през цялото време, не мислиш ли?
- Ти не го познаваш. - погледнах през прозореца.
- Наистина ли го мислиш?
Замълчах.
Искам да бягаш, ясно?
Искам да се върнеш в Ню Йорк и да забравиш за мен.
Обещай ми, че ще останеш скрита.
Прехапах устната си, докато думите му се повтаряха в главата ми.
- Пристигнахме. - Елизабет каза, докато колата спираше. Откопчах колана и я последвах към лъскавата сграда.
- Какво е това място? - попитах.
- Арт галерия, един приятел е художник и ме покани.
Последвах я разсеяна, както обикновено мислите ми бяха другаде. Полираният под ми напомняше за този в Crystal, звукът от обувките ми отекваше из огромната зала. Стените бяха бели и покрити с картини. Точно както се очаква да изглежда една арт галерия.
Елизабет поздрави приятелите си и ме представи, но не говорих много. Следвах я насам-натам, опитвайки се да измисля извинение, за да се измъкна.
Минаваше осем, когато усетих потупване по рамото и се обърнах, за да видя кой е.
- Зейн?
- Радвам се да те видя, Роуз.
Взирах се в него невярващо. Не изглеждаше различно, освен може би леко наболата брада. Държеше чаша с вода и ми се усмихваше.
Знаех, че вероятно изглеждам различно. Косата ми беше по-дълга и спрях да се занимавам да я къдря и изправям, оставях я да пада на вълни. Единствения грим, който си бях сложила, бе тънка очна линия и спирала, забравих за червилото. Под очите ми имаше тъмни кръгове от липсата на сън, а устните ми бяха сухи и леко напукани.
- Не очаквах да те видя тук. - казах.
- Участвам в шоуто. - информира ме, посочвайки огромни платна с цветни букви и други.
- Много са хубави. Харесва ми онази там.
- Благодаря. - усмихна се.
- Е.. как си?
- Добре съм. С Пери сме сгодени.
- Уол! Сгодени? - ухилих се. - Поздравления!
- Благодаря. Планирахме го тук в Central Park този месец..
- Тя тук ли е?
- Не. Тя се върна в Портланд, но определено ще иска да присъстваш на сватбата.
- Трябва да й се обадя.
Радвах се, беше хубаво да видя познато лице, особено на Зейн. Обаче не беше лесно да го гледам в очите, знаейки, че той беше нещото, което ме спря да поема куршума на Хари.
- Как си? - тонът му стана сериозен.
- Добре, предполагам. - въздъхна.
- Мхм.. - кимна, мръщейки се.
Замълчахме, Зейн обхождаше с пръсти ръба на чашата.
- Значи.. си под чехъл, а?
Зейн се огледа, усмихвайки се леко.
- Достатъчно, за да летя до тук, за да разбера колко струва наемането на част от Central Park за сватба през юни.
- Предполагам, че е скъпо. - изкикотих се.
- Цените са дяволски високи, по дяволите. - Зейн се засмя, клатейки глава. - Но родителите ни ще ни помогнат, така че не е толкова зле.
- Да, докато родителите плащат.
Засмяхме се.
- Поканена си, ако искаш да присъстваш. На 3ти юни е, мястото все още не е определено.
- Ще си отбележа датата, бих искала да дойда.
- Знам, че Пери ще се радва. Тя дори искаше да й бъдеш шаферка.
- Шаферка, уол! Това е огромна отговорност.
Засмяхме се и Елизабет се обърна, докато говореше с приятелите си.
- Хей! - тя огледа Зейн.
- Здрасти - казах. - Зейн, това е сестра ми, Елизабет. Елизабет, това е мой приятел - Зейн.
Те се здрависаха.
- Приятно ми е. - каза Зейн.
- Подобно.
- Е, по-добре да вървя, полета ми е рано сутринта. Радвам се, че те видях, Роуз, и че се запознахме, Елизабет. - кимна към Елизабет и ме прегърна, след което си тръгна.
- Откъде го познаваш?
- Той е.. беше.. един от колегите ми в Портланд.
- О. - тя кимна. - Изглежда мил.
Знам, че разпозна името от историите ми, но не каза нищо.
Прибрахме се около девет. Не бих си признала пред Елизабет, но партито ме разведри малко. Беше хубаво да изляза и да се откъсна от мислите си, но уви беше за кратко.
- Как се чувстваш? - Елизабет ме попита в асансьора.
- Добре всъщност. - отговорих й честно. - Благодаря ти, че ме заведе.
Тя се усмихна и ме потупа по рамото, докато влизахме в апартамента.
- Мамо, вкъщи сме! - тя се провикна.
- Как беше? - майка ни дойде от кухнята.
- Хубаво. - отговорих.
- Добре. - тя се усмихна.
Кимнах.
- Отивам в..
- Чакай, Роуз, преди да отидеш в стаята си, имаш колет.
Свъсих чело. Все още не бях променила адреса си, дори след пет месеца, как може да получавам поща тук?
Майка ми ми подаде малък пакет с името ми.
Те наблюдаваха, докато го отварях, след което извадих нещо квадратно.
Веднага го разпознах и го погледнах отново. Това е невъзможно.
Беше дрипав, кожен дневник.
Дневника на Хари.

Съжалявам за лекото закъснение, нямах интернет. ххх