THE HYBRID PRINCESS

♚Глава 11♚

Гледната точка на Деймън:

Същата болнична стая. С бели стени. С бели плочки. С бяло легло. С бели машини, които издават дразнещи звуци. Всичко е бяло и толкова обикновено и еднакво. Всъщност всички болнични стаи са еднакви. И аз еднакво ги мразя всичките.

Отново Тринити беше в стаята ми, но все още не беше забелязала, че съм се събудил. Не исках и скоро да забелязва. Бях отворил очи за съвсем малко, колкото да огледам обстановката. Лежах неподвижно, гърбът ме болеше. Ще намеря проклетникът, който ме простреля и ще му пусна един куршум в главата.

Стоях така, със затворени очи и си мислех. Мислех за това как ще ме навика Трин след като установи, че съм буден. Не, това не е за мислене. Ще ми докара земетресение в главата. Мислех си, дали не направих най-голямата простотия снощи, ако изобщо беше снощи. Сега само като си представя какво направих, мога да заявя, че се нарежда в топ пет на простотиите, които съм вършил през живота си. Но щеше да си е струвало, ако съм убил онова копеле на име Тейт и съм спасил Лукс. Не знам защо, но имам чувството, че онова говедо е виновно за поне половината от състоянието й. И да не е така, ако все още е жив, нищо не ми пречи да го смеля от бой.

Добре, че Трин и Гавин дойдоха, иначе най-спокойно щях да гушна букета. Ама какво изобщо съм си мислел тогава? Че ще вляза най-обезпокоявано вътре, ще видя дали е добре и ще си тръгна? Направо да ме посрещнат на входа като крал. За малко да се засмея, точно това беше планът ми, ако може да се нарече план. Голям съм идиот.

Най-накрая стигнях до Лукс. Дали бях стигнал навреме? Дали беше добре? Дали изобщо беше тук? Не, брат ми и сестра ми не бяха такива хора, нямаше начин да я оставят. Ами ако й се беше случило нещо по-пътя и не беше... Точно за това нямаше да мисля. Не можех да повярвам, че собственото й семейство може да й причини това. Има и толкова безсърдечни хора на земята.

- Деймън, аз не съм глупава. Забелязах те още преди половин час. - разбира се, че не е глупава. Просто една идея по-умна отколкото си мислех, че е.

- Надявах се, че няма да ме забележиш, но явно днес нямам късмет. - отвърнах, но гърлото ми беше сухо и беше трудно да говоря.

Тринити дойде при мен и ми помогна да се изправя. Мамка му, как боли. Опитах се да държа лявата си ръка неподвижна, усещах раната да пулсира до лявото ми рамо. Какво мразя повече от това да бъда в болница? Да бъда този в болничното легло. Трин ми подаде чаша с вода и аз жадно отпих. Сякаш не се бях докосвал до вода с години.