THE HYBRID PRINCESS

Глава 13

Гледната точка на Лукс:

Някой да дръпне щорите. Не се шегувам, не, изобщо даже.

След като са те простреляли и се събуждаш в тъпата болница, което само по себе си е ужасно, очакваш поне да няма заслепяваща светлина. Но желанията нямат значение. На това се учиш, докато живееш с човек като баща ми. То не е живот, а истински Ад, но друго правило, на което се учиш, е да не се оплакваш за абсолютно нищо. Така можеш по-лесно да се измъкнеш от наказание.

Обърнах се надясно, само за да видя Деймън, който спеше на дивана, въпреки че часовникът на стената показваше, че е някъде към десет часа сутринта. В едната му ръка се клатушкаше чаша с преполовено кафе. Явно кофеинът не му е бил достатъчен. Завих се по-плътно в одеялото, защото ми беше студено. Болничните нощници не бяха създадени, за да топлят. Навън валеше изведро, а вратата на терасата беше отворена. Кой велик ум се беше сетил да я остави широко зейнала?

Подпрях се на лявата си ръка и бавно се надигнах до седнало положение, въпреки режещата болка в корема. В същия момент Деймън се завъртя и помислих, че ще се събуди, но не. Спеше толкова дълбоко, че и да изкрещя, нямаше да се събуди. На лявата му буза имаше не много дълбока рана. Под очите му имаше черни кръгове от недоспиване. Той продължаваше да спи, докато го оглеждах. Аз бих се събудила, защото щях да усетя, че някой ме наблюдава, но той или беше прекалено уморен, или си беше невнимателен по природа. Обикновено бих заложила на второто, но не и сега.

Тъкмо обмислях колко ще е хубаво да мога да затворя вратата само с едно помръдване на ръката си, когато чашата се изплъзна от ръката на Деймън и се счупи в земята, разливайки останалото кафе. Той така подскочи... сякаш се задаваше война. А до преди малко спеше толкова сладко... и ако продължавам с тези мисли, скоро няма да лежа в болнично легло, а в гроб.

- Спокойно, воине, не е паднала атомна бомба. - проговорих преди очите му съвсем да са излязли от орбитите. - Би ли затворил прозореца преди да съм замръзнала?

- Ааа... добре. - ако в момента не ме болеше, щях да се заливам от смях. На лицето на Деймън се беше лепнала толкова объркана и безценна физиономия. Сякаш не знаеше къде се намира и какво става, но в следващия момент вече му просветна. - И какво, няма ли добро утро, как си? Нищо ли? Това ли заслужавам след като вися тук от няколко дена? - наистина ли е стоял тук през цялото време? Възможно ли е?