THE HYBRID PRINCESS

Глава 12

Гледната точка на Деймън:

Мамка му, щеше да скочи. Взирах се в нея, виждах как с всяка изминала крачка се доближава до ръба. Гледах и не можех да повярвам. Преди малко повече от десет дена едва не умрях заради нея. Преди една седмица открих, че тя е наполовина като мен. Целунах я. Преди няколко дни бях готов да рискувам живота си заради нейния. А сега я изгоних от дома си, само защото тя не искаше да е затворена. Проклето да ми е доверието към нея, всъщност аз й вярвах, проклета да им е вярата на другите към нея.

Нямаше начин тя да скочи. Та това беше Лукс, напереното момиче с уверената походка, което винаги отвръщаше на удара, най-способният Ловец, който бях срещал изобщо, а сега стоеше на ръба на скалата. Но това не беше в природата й, нямаше начин просто да сложи край на живота си така. Защо не отвърна на удара този път? Толкова ли й беше писнало от живота? Толкова ли беше наранена от думите ми?

Затичах се напред с всички сили. „ Използвай си силите, идиот." - чудесно, и вътрешните ми гласове ме критикуваха. Както й да е.

Успях да я издърпам назад преди да скочи, но тя веднага започна да се дърпа и да ме ръга с лакти. Паднахме на земята и жестока болка ме сразя в гърба. Изпуснах я. Тя се опита да ми се изплъзне, но съвсем започваше да ме подценява. Издърпах я и я преобърнах под себе си. Лицето й се сгърчи от болка и аз побързах да отпусна хватка си върху ранената й ръка, но тя веднага започна да се дърпа.

- Спри! - изкрещях. Отговорът не се забави.

- Защо? Защо да спра? Няма ли да ме оставиш на мира най-накрая? Или искаш собственоръчно да ме бутнеш от скалата? А? Това ли искаш? - разкрещя ми се, като през цялото време се мяташе. Отнемаше доста усилия да не я изпусна.

- Стига! - опитах се да я накарам да млъкне, но тя упорито продължи:

- Няма да спра! Откакто те познавам живота ми се разпадна! Проклет да си! Не знаеш какво е да изгубиш всичко! Не знаеш! Винаги имаш това, което поискаш! Аз си нямам нищо! Нищо...

- Мислиш си, че винаги съм имал каквото с поискам ли? Загубих родителите си на петнайсет! Трябваше да се грижа сам за брат си и сестра си! Имахме само една къща и нищо друго! И пукнат цент! През деня трябваше да ходя на училище и цяла вечер да работя, за да можем да се издържаме! Не знаеш какво е да разчиташ на чуждата милост! Собствените ти роднини да те оберат! Мислиш си, че винаги сме имали толкова много пари, че целият ми живот е бил партита и момичета ли? Работих до изтощение, за да стигна до тук и ако си мислиш, че си единствената, която е страдала, с която животът не е бил честен, не си познала!