You

Глава 16: Last goodbye

-Не ме пускай!

Детски смях изпълва малката уличка пред къщата. Това е най-хубавия момент който може да съществува. Само аз и брат ми. Учи ме да карам малкото си розово колело.

Ноан ми беше казал, че вече съм достатъчно голяма да се науча да го карам без помощни колелца и ги махна. Страх ме е, че ще падна.

-Няма, да те пусна.. обещавам- казва брат ми с най-хубавия глас който някога съм чувала.

-Не ме пускай ще падна..-казвам му пак.

-Няма да те пусна.. докато не си готова..-усещам топлата усмивка на лицето му, нищо, че не мога да го видя. Знам, че е там.

-Ноан, страх ме е... ще падна.

-Няма да паднеш, държа те. Няма да те пусна.

-Засилвам се-смея се и усещам как колелото започва да се движи само по улицата.

Слънцето грее в косата ми, вятъра духа в лицето ми. Сърцето ми бие като лудо. Силният, но сладък смях заглушава всеки друг звук на улицата. А топлата усмивка на брат ми, ме кара да се чувствам сигурна.

-Готова си...-чувам гласа на брат ми, много зад гърба си.

Задушавам се. Усещам как не ми достига въздух. Просто го няма. Тялото ми отново трепери.

Събуждам се. Лицето ми отново е мокро. Едри капки сълзи се стичат по бузите ми. Свивам се в единия карай на леглото, увита в одеяло. Чувствам се слаба и нищожна. Вече си нямам никого. Не мога да повярвам, че всичко което ми остана са.. спомени. Спомени изпълнени с радост и усмивки, но всеки път щом си спомня за тях... остра болка пронизва сърцето ми. Парещи сълзи започват да текат по бузите ми. Брат ми го няма. И вече нямам нищо. Само спомени...

Вратата на стаята се отваря и Лукас влиза с две чаши кафе. Но топлата усмивка вече не е на лицето му. Оставя чашите на бюрото и идва до мен. Хваща рамото ми. Топлината изпълва цялото ми тяло.

-Добре ли си?-пита ме, но много добре знае отговора на този въпрос. Клатя глава. Не съм в състояние да говоря, не знам дали някога ще съм добре.

-Ела насам- казва ми и разтваря ръце пред тялото си. Бавно и с мъка завличам изтощеното си тяло до това на Лукас. Прегръща ме. Притиска тялото ми към неговото.

-Днес ще хапнеш ли нещо?- пита ме докато все още ме прегръща. Мисля, че искам да остана така.. в него.. завинаги. Отново клатя глава.

-Трябва да се храниш! От пет дни не си яла почти нищо. Вчера едва те накарах да изядеш половин сандвич...-продължавам да клатя глава, а той целува косата ми- Скарлет.. погледни ме- и повдига брадичката ми с едната си ръка- Ако продължаваш да не се храниш.. ще се разболееш! Разбираш ли?- пита ме и ме гледа право в очите.

-И какво толкова... и без това вече нищо няма значение...- казвам му едва-едва.

-Не говори така, знаеш, че не е така... За мен има значение... ти.. имаш значение за мен..- и целува нежно челото ми.

-Хмм...-измрънквам- Добре, може й да хапна нещо, но съвсем малко- съгласявам се. Знам как ме молеше вчера. Лукас остана до мен от както разбра за случилото се. Всяка сутрин идва с кафе, а вечер остава да спи с мен. Не, че аз спя много, но все пак. Просто като затворя очи и се опитам да заспя, всички спомени изплуват в съзнанието ми и сърцето ми започва да се разкъсва. Защото никога повече няма да го видя.

***

В понеделник беше погребението му.Нямаше да мога да отида ако Лукас не ме беше закарал. През цялото време той държа ръката ми и ми повтаряше, че всичко ще бъде наред. Когато отидохме, видях майка си и баща си.. изглеждаха съсипани, съкрушени. Никога не съм ги виждала така.

Амбър,приятелката на брат ми, ми каза, че е загинал в катастрофа. Цялата изтръпнах щом научих...

На погребението бяхме малко хора, само роднини и близки приятели. Амбър се беше постарала да го направи хубаво. Но колко хубаво може да е едно погребение?

С мъка в сърцето изпратих Ноан и му казах за последно"обичам те". Той винаги ще ми липсва и винаги ще бъде част от мен.

***

През останалата част от деня Лукас не се отдели от мен.. но така е от няколко дни. Хубаво е. Станахме си по-близки.

-Днес тук ли да остана?-пита ме. Не мога да скрия усмивката си. Това е първия път в който се усмихвам истински.

-Само ако искаш- казвам му, но истината е,че искам да остане. Приятно ми е да заспивам с него, облегнала глава на рамото му, а ръката му да гали косата ми. Да, искам да остане.

-Усмивката ти те издаде..- засмива се- Ще остана!- казва и се качва при мен на леглото. -Утре ще отидем ли на лекции?- пита ме.

-Не знам...-но преди да довърша ме прекъсва.

-Имаме литература- казва ми окуражително и се усмихва. -Хайде време е да излезеш от тази стая и света отново да те види. Освен това, знам, че обичаш тези часове.

-Добре, добре- прав е. Не мога вечно да се крия в стаята. Пропуснах доста лекции през последните дни и е време да се върна.