You

Глава 58:Leaving

Ставането рано сутрин не ми липсваше. Почивката свърши прекалено бързо. Защо?Защо почивката свърши толкова бързо. С Доминик трябваше да хванем самолета си в 7, което означава,че станахме в 4:30...идеално нали!?

Амилия ни беше направила кафе и ни помогна да съберем багажа си, който бяхме пръснали из цялата къща. Докато Доминик пренасяше куфарите в колата, Амилия и аз се сбогувахме и се разбрахме следващия път тя да дойде при нас.

-Всичко е готово-Доминик затвори багажника на колата и всички се качихме.

На летището, раздялата ни беше трудна. Привързах се към тази жена, за толкова кратък период от време и успях да я почувствам близка до сърцето си. Малко преди да тръгнем, видях сълзи в очите й. Не искам да си представям какво е да гледаш сина си как се отдалечава от теб и отива на толкова далечно място, а ти си оставаш сама. Не искам да изпитвам болката която може да изпитва Амилия.

-Чао и се пазете!-това бяха последните й думи преди да се разделим и двамата с Доминик да влезем през вратите на летището в Сидни.

***

Хладният въздух и позната атмосфера на дома, ме удари още щом слязох от таксито. Докато Доминик сваляше нещата ни от таксито,което беше паркирало пред общежитията, аз се оглеждах наляво и надясно- бях забравила всичко, поне така го чувствах, далечно.Колежът, хората, студеният вятър удрящ се в краката ми, всичко беше така познато и в същото време така далечно. В Сидни беше различно...бях избягала от реалността.

Отключих врата на стаята и с бавна крачка влязох вътре.Същата каквато я оставих, Софи явно не беше идвала, докато ме нямаше. Софи..не съм я виждала, не сме си писали, надявам се да я видя по-скоро. Имам да й разказвам толкова много неща.
С Доминик се върнахме точно преди Нова година, така че имахме още малко време преди да започна втория семестър, а той да завърши. Боже, не мога да си се представя в колежа, сама. Винаги до намирах в коридорите или той мен, усещах присъствието му почти навсякъде, а литературата ни свързваше в един друг свят. А когато си тръгне...не знам....Боже, от кога мислите ми станаха толкова мрачни. Той винаги ще е до мен и ще мога да го виждам постоянно.

Денят мина сравнително, като се има предвид,че половината го прекарахме на самолета.Изкъпах се и си разопаковах багажа, Доминик беше взел нещо за хапване и сега вече се чудех какво да правя, поправка какво да правим. Не ми се гледа филм, не ми се излиза вече, защото съм изморена, странното е,че дори не ми се чете. Явно ще изневеря на добрите си навици и просто ще си легна.

-Дом, може ли да си легнем?-попитах го след като реших,че това е единственото нещо което съм способна да направя. Доминик ме погледна странно.

-Една 21 часа е! Не искаш ли да правим нещо друго?-попита ме и погледа му веднага заигра.

-Не, не съм способна да си държа очите отворени, даже се отказах от идеята да чета, а това не е присъщо за мен-казах му и се настаних на леглото до него. Свих се в топлото му тяло и започнах да усещам как клепачите ми се затварят.

-Е,добре. Нищо не ми пречи да си полежа с теб и евентуално да заспя.

-Ммм..

-Скарлет, слушаш ли ме?-чувах го, но изведнъж така ми се доспа,че не можех дори да си отворя устата да кажа „да". Усетих как докосва косата ми и нежно премества падналите кичури на лицето ми. -Лека нощ, бебо!

Преди да кажете нещо, знам, че главата е къса и не е много интересна, дори изобщо, извинявам се,просто нямам никакво вдъхновение и седя пред белия лист и не мога да напиша и една дума. Обещавам да се стегна и да напиша хубави и интересни глави.

Другото нещо което искам да ви кажа е,че мисля съвсем скоро да завърша историята. За сега се колебая дали да я направя 60 глави или 65(примерно). Ще има втора част, така,че без паника.😁💕

Обичам ви и още веднъж се извинявам!😬💗❤