Alone | myg×pjm ✔

02

   Пак Джимин стоеше на въртящия се стол в кабинета си, положил глава на удобната облегалка. Краката му бяха кръстосани елегантно, а в ръцете си въртеше малка стъклена епруветка с ярко червена течност. Очите му не се отделяха нито за миг от нея, следвайки всяко нейно движение. Резултатите от изследванията не показваха наличие на аномалии в кръвта, което бе напълно нелогично, тъй като аномалията бе на лице и толкова очевидна. И именно това го изкарваше извън нерви - субекта Ч.Ч.К  от стая Е7 бе без никакво съмнение мутант и всички проведени експерименти го доказваха. Температурата на тялото му достигаше до петстотин и двадесет градуса при ниски температури и до хиляда и петнадесет при високи, което го правеше огнеупорен, устойчив на студ и топлина. А в зависимост от температурата в средата цвета на кръвта му също се променяше. Той бе  способен да оцелява в променливи условия. Приспособяващ се. Ала апаратурата не можеше да засече мутацията, което правеше работата му по - сложна. Нямаше понятие относно условията, допринесли за подобно изменение в ДНК молекулите, а още по - озадачаващ бе фактът, че организмът на момчето бе приел изменението за благоприятно и то можеше в последствие да се предаде на поколението.
   Лекарят стана от стола, оставяйки епруветката на бюрото и започна да обикаля из кабинета, разсъждавайки върху случая. Трябваше да намери причина за мутацията иначе цялото откритие и всичко, постигнато до сега щеше да бъде заличено, а лицето, носещо мутацията - умъртвено. Всъщност, ако трябваше да бъде честен изобщо не му пукаше за момчето - какво може да се случи с него, какво преживяваше, дали чувстваше болка или щеше тепърва да чувства - не го интересуваше, дори не изпитваше съчувствие. Това, което го вълнуваше бе аномалията и ако опознаването ѝ зависеше от хлапето Чон Чонгкук, то Джимин нямаше избор, освен да го опази жив... Поне докато не се сдобие с нужната информация...
   В кабинета му бе прекалено студено. Може би около десет - единадесет градуса. За чернокосият лекар обаче това не бе проблем. Винаги бе предпочитал студа. Харесваше му когато дъха му излизаше като пара, хладнината, галеща кожата му през тънките платове на дрехите, самия въздух, който имаше ободряващо, а не задушаващо действие. В стаята му бе дори още по - студено. Всеки негов колега поне веднъж му бе задавал въпроса как може да живее и работи при подобни условия, а той винаги отговаряше едно и също: "Въпрос на приспособяване.", но истината бе съвсем друга и единствено той я знаеше. Студът бе неестествената форма на съществуване, която описваше точно и ясно душата му. Той бе хладен, безразличен, груб, двуличен, непукист. В сърцето му имаше повече лед от колкото на Северния полюс. Точно затова го харесваше - защото описваше същността му.