06

243 53 14
                                    

- По дяволите, това трябва да е някаква ебавка!

Гневният глас на Ким Намджун огласи тихата лаборатория, разбивайки мечтите на останалите учени за спокойна работа, лишена от напрежение. Седем часа по - късно след забавното преживяване с Мин Юнги, Джимин и неговия любим стажант продължаваха да работят по извлечените от субекта материали. Действието се развиваше наистина бавно, пробите се сканираха трудно заради състоянието си, а дори най - набиващите се, дори с прости очи, аномалии, под микроскопа бяха едва забележими, което наслагваше у двамата невиждан гняв. Устройството, както винаги, не отчиташе наличие на каквото и да е изменение, което допълнително усложняваше процеса. Двамата бяха изморени - физически и психически, изнервени от липсата на какъвто и да е напредък. Бяха на една крачка от това да захвърлят всичко и да се преместят в Нова Зеландия, където вируса бе преборен преди години и изолацията на острова не позволяваше подновяване. Но инатът и нестихващото желание да бъдат причината за спасението на света, крепеше и малкото останало желание. Живееха, работеха и дишаха, за да останат в историята и да бъдат запомнени от следващите поколения като благоносители. Като спасители. Герои. Смелите борци срещу злото.
Ала точно сега, точно в този момент, изобщо не им пукаше нито за овациите, нито за славата. Единственото, което искаха от дъното на душите си бе да запратят устройството през прозореца и да излязат сякаш нищо не се е случило. Лидерът им щеше да ги убие, да почерни животите им, и все пак бяха готови да рискуват всичко, изтощени до краен предел и нуждаещи се само от почивка.
Джимин седна отчаяно на стола, поставяйки ръце на главата си в жалки опити да разбере какво не бе наред, докато Намджун продължаваше да нарежда цветущи изрази по адрес на машината. И странно, гласът на стажанта го изнервяше пъти по - малко от проклетата машина, която за пореден път доказа некадърността на създателите си. Всъщност момчетата, създали почти всички съоръжения, с които днес си служеше базата, били доста известни технически инженери и бяха определени като най - велики в областта си, въпреки че - о, Джимин беше сугирен - ако някой му даде гаечен ключ той също ще може да оправи разваления асансьор. А и лекарят бе с изключително състезателен характер, затова рядко се изравняваше с останалите, в каквото и да е било и винаги подценяваше възможностие им.

- Намджун, моля те! - отвърна му лекаря, прекъсвайки собствените си мисли и стажанта веднага спря да говори, но въпреки това продължи да гледа машината, отчитаща безспирно, ала грешно, данните. - Е, това вече е прекалено! - извика раздразнено тъмнокосия и докосна обецата си, чувайки познат глас няколко секунди по - късно. Натисна червеното копче, с което спря работата на устройството и захвърли пипетата ядно към него.

Alone | myg×pjm ✔Where stories live. Discover now