18

119 31 1
                                    

   Джимин усещаше всичко. Тревата, галеща краката му, храстите, забиващи острите си тръни в плътта му, слънчевите лъчи, галещи кожата на лицето му и каращи очите му да блестят и вятъра, развяващ черните му коси, свежият въздух, изпълвайки дробовете му с истински приятно усещане. Бяха навлезли в гора. Всичко бе тихо, необичайно, неестествено тихо, сякаш обитателите бяха изчезнали или се страхуваха да излязат, сякаш всичко бе замряло, тишината, създавайки едновременно спокойна, но и напрегната обстановка.
   Джимин се дживеше напред, плътно зад Юнги, двамата, говорейки си за бункерите, които трябваше да претърсят за Хосок. Районите около града гъмжаха от Фактор шест, което щеше да направи задачата им по - трудна, ала Юнги бе готов на всичко да избави приятелите си, любимия си и да спаси Хосок. А Намджун и Чонгкук бяха зад тях, обсъждайки по разбираем само за тях начин смъртта на близнаците, които важно ги следваха и очите им обхождаха ловко всяко място, не смеейки да продумат.
   Слънцето бе застанало точно над главите им пред кристално ясното небе и печеше сърдито, висока, почти изсъхнала трева ги заобикаляше, скривайки стволовете на дърветата. Въздухът бе свеж, гората бе странно тиха,  лишена от живи създания,  сякаш се бяха скрили или бяха измрели, неспособни да устоят на тежестта на средата. Скоро обаче дърветата започнаха да стават все по - редки,  а тревата все по - ниска, докато накрая не изчезнаха, погълнати от ситен кафеникав пясък.

Групата се спря,  оглеждайки се. Обикновено,  Джимин би се правил на лидер, би се държал като вожд,  би ги водил към дъното или върха,  би казвал неща без да знае значението им. Ала сега не можеше. Тялото му бе сковано,  а ума - празен като нотен лист на композитор. Самата обстановка го притискаше, караш го да се чувства малък,  заменим,  незначителен. Изпитваше страх. Толкова голям и подтискащ,  необясним,  неизпитван до преди, каращ го да се чувства мравка под ботуша на човек. Знаеше, за побърканите климатични условия и линията между пустинята и умерената гора,  знаеше че суб поясите бяха изчезнали преди повече от век, и че границите между основните пояси бяха като невидими линии,  пресичащи ги. Но въпреки това изпитваше страх. Картината пред очите му бе прекалено нереална,  неестествена,  ала в същото време естествена. Сякаш обработена от професионален фотограф,  толкова съвършена. И точно величеството й караше паниката да пробегне по тялото му.

Alone | myg×pjm ✔Where stories live. Discover now