Alone | myg×pjm ✔

08

   В стаята настъпи некомфортна, задушаваща тишина, досущ като затишие пред буря, която накара Джимин да се почувства притиснат в ъгъла и не можещ да реагира адекватно. Пръстите на ръцете му потрепваха леко, тялото му бе като парализирано, а очите му не се отделяха от лицето на пациента, който се усмихваше самодоволно насреща му. Сякаш бе спечелил от лотарията... Когато го бяха открили Джимин си бе представял всичко и си мислеше, че бе стигнал до най - лошото, че най - ужасяващата част от живота на Юнги е била борбата му за оцеляване. Но грешеше. Изобщо не бе очаквал, че ще открие оцелял белязан, до сега никой от тях не се бе измъквал жив. Лекарят продължаваше да наблюдава Юнги с шокирано, а той явно отегчен от глупавото състезание по взиране се опита да се изправи, но болката в гърба му го върна отново на леглото. Болката, което това копеле му бе причинил. Ако можеше, ако имаше тази сила, Юнги би станал и убил със собствените си ръце това жалко подобие на човек, но не можеше, затова се прокле наум и застана в седнало положение, гледайки го безразлично. Очите на Джимин бяха черни, като в безкрайна дупка, в който пропадаш и пропадаш все по - надълбоко, но краят така и не идва. И Юнги усещаше как го завличат и взимаха превес над тялото му, давеха го, но той дори не осъзнаваше и продължаваше да губи себе си в тях. За жалък маниакален нещастник, тровещ животите на хората с налудничевите си експерименти бе привлекателен и това не можеше да се отрече. Тъй като тя присъстваше рядко в живота му, Юнги се бе научил да приема красотата под колкото и нелепа форма да е. А в случая бе крайно нелепа. Никога не си бе представял, че ще приеме красотата на човек. Но съдбата винаги обичаше да преобръща сюжетите на филмите, които ни караше да изживеем.

   - Как...  Как си се измъкнал жив? - прошепна невярващо Джимин, поклащайки леко глава в отрицание. Очарователно - помисли си Юнги, но бързо се отърси от тази мисъл, усмихвайки се зловещо. Лекарят се намръщи и се доближи до леглото, сядайки отново на стола.

   - Лесно. Революцията на заразените. Бяха убити толкова хора, за чиято смърт се молех всяка вечер. Беше... красиво. - отговори му спокойно момчето и Джимин се засмя. Малко хора биха нарекли кървава сцена красива, а Юнги му изглеждаше все по - интересен и по - интересен.

   - На колко беше? А други оцелели имаше ли?

   - На петнадесет... вероятно. И да - имаше. - каза му леко раздразнено Юнги. Не обичаше да говори за тези две години от живота си, чувстваше се ужасно, като нищожество. Мразеше и да говори за оцелелите, или по - скоро оцелелия. Всичко това му носеше спомени, които така силно опитваше да забрави.