Alone | myg×pjm ✔

03

   Тъмнокосото момче отвори бавно очите си, премигайки няколко пъти. Първото нещо, което прихвана погледа му бе бяло - сивкавият таван и ярките издължени лампи, чиито имена така и не успя да запомни за всичките тези години. Все още мозъкът му не можеше да обработи информацията и той не осъзнаваше сложността на ситуацията, в която бе попаднал, затова се огледа около себе си разсеяно, не давайки особено голямо внимание на различната обстановка. Мекото легло, пухените възглавници и дебелата завивка създаваха усещане за комфорт и уют, които търсеше от толкова дълго време и от които имаше нужда. Затова първата мисъл, която мина през главата му бе, че сънува. А щом бе сън можеше са се възползва и да се наслади на това приятно усещане, затова настани главата си по - удобно на възглавниците, затваряйки отново очи. Бе забравил какво бе чувството да се събуди в легло, по - късно от слънчевите лъчи, да протегне ръце и да изпъне крака, да почувства мекотата и топлината на меките, но дебели завивки. Нощите му минаваха на покрива на някоя по - запазена сграда лете, далеч от заразените, а за одеяло си служеше с големия суитшърт. Понякога в по - студените дни успяваше да намери някоя изоставена къща или дървена барака, залостваше я здраво, заковаваше прозорци, врати, всички възможни входове. Ала зимите бяха същинско приключение. Снежните бури бяха основна част ежедневието, виелиците, високата снежна покривка и кучешкия студ също. Намирането на подслон бе буквално като диренето на малка игла в купа сено. Много пъти Юнги се бе сблъсквал с тези с трудности и много пъти бе на косъм да се раздели с живота си от премръзване. Бе прекарал голяма част от зимите в някой и друг автомобил, завил се изцяло със суитшърта и бе излизал само когато усещаше, че бе на крачка да умре от глад, крадейки консерви от складовете на група оцелели в близост до "неговия" район. Затова оценяване всеки малък лукс, на който попадаше, без да се двоуми излишно. Защото луксът в този свят бе рядко срещан и сблъскването с него бе синоним за рай за всеки оцелял.
   С тези мисли Юнги усети как отново се унася, размърдвайки главата си. Заспа с лека усмивка на лице, знаейки, че щом отвори очи вероятно отново щеше да бъде посрещнат от първите слънчеви лъчи на обичайното място. Но един въпрос го мъчеше. Може ли човек да заспи в съня си?
    Силна, непоносима, изпепеляваща болка го накара да отвори рязко очи вероятно няколко няколко часа по - късно. Опита се да се изправи, но силна ръка затисна рамото му, пречейки му. Мин Юнги се опита с все сили да се освободи, ала не можеше, затова скоро подтикнат от умората се предаде, стискайки силно насълзените ви очи. Бе захапал силно долната си устна, спирайки всеки напиращ вик, казвайки си да бъде силен. Не знаеше какво става, къде се намира, нито кои са тези хора. Паника бе завладяла цялото му същество, болката пречеше на ума му да разсъждава адекватно. Тялото му бе започнало да се тресе леко, сякаш премръзваше, опитваше се да го спре, но то бе по - силно от него. Но не трепереше от страх, не. Той никога не се бе боял от нищо, не познаваше това чувство. Тялото му трепереше, заради огромната болка, която му причиняваха. Бе преминавал много препятствия, бе оцелявал на косъм, бе си чупил и извивал крайници, бе се ранявал с брадви и когато все още се учеше да борави с остри оръжия за самозащита на няколко пъти бе на крачка от неволно самоубийство. Често заразените почти успяваха да го уловят. Съществуването му постоянно висеше на тънка нишка между живота и смъртта, които обичаха да си играят на гоненица, едната страна използвайки го като примамка за другата. Бе изпитвал повече болка от всеки друг, но тази тук, тази сега, бе нещо, което надминаваше всичко останало. Усещане, което никога до сега не бе изпитвал и не желаеше да изпитва отново. Сякаш вътрешностите му постепенно изгаряха, обхващайки кожата, цялото му тяло от главата до петите. Сякаш посичаха тялото му, сякаш го убиваха.